автор: zhivka_sveshtarova

Самотен бряг – земя на блянове
със живи корени, поели своя път
към Всеединното
подобно на очи, които неизменно търсят
себе си
в обсебващия плен на видимостта –
мамеща, загадъчна, превратна,
оградила устрема с прохладната ефирност
на фонтана – непресъхващ извор,
разпалващ жаждата, неутоляващ жаждата.

Придвижват се мъчително към своя избор –
отчаян опит да избягат от преходността;
всеки сам за себе си гради огради и мечти,
а верната посока е една – една
за всички, защото всички са едно.

Изнемощели, стъпват във следите
на отмиращия ден,
който ведър, несломим, отново ще изгрее,
а тяхното потъване във мрачините
ще ги тласне към новия възход,
към новото падение –
враждебното, разединено множество,
за да продължи растежът им нагоре
в безкрайна жертвеност –
вграждаща се сянка
в устоите на мирозданието.