автор: tsveti

„Но Господ подигна в морето силен вятър, и стана в морето голяма буря, и корабът насмалко оставаше да се разбие“ (Йон, 1 глава)

- Ще ви заведа на едно прекрасно място – все така се усмихваше Самуил – Сладкарница в самото море.
- И ще плуваме ли? – погледна го радостно Косара.
- Някой друг път, миличка, сега имам само около час.
Заведе ги на един голям увеселителен кораб. Малък мостик свързваше пристанището с кораба. Марина погледна детето си, което весело подскачаше по мостика. За пръв път от много време я виждаше толкова въодушевена. Очите ѝ светеха. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха равномерно. Не се задъхваше. Очевидно дишаше през носа. Очевидно дишаше без каквото и да било усилие или като всеки здрав човек, не си даваше сметка, че диша.
Марина пое дъх с пълни гърди. Ноздрите ѝ потръпнаха от солената влага. За пръв път от много време ѝ се прииска да грабне цигулката и да свири, да свири с часове виртуозните концерти на Паганини до припадък, до пълно обездвижване на пръстите, до схващане на гръбнака.
- Косара! – извика ласкаво.
- Да, мамо! – усмихна ѝ се детето безгрижно и спонтанно се гушна в нея.
- Заповядайте, красавици! – посочи докторът една уютна маса съвсем встрани на палубата, така че бяха непосредствено до ласкавото този ден море.
На съседната маса седеше млада майка с бебе в количка и с друго дете – момченце на около четири-пет години. Момченцето беше много палаво, не спираше да се катери по стола и да бута масата, а майката тихо му се караше да не събуди бебето. То се намръщи и измисли нова игра – извади едно тромаво кафяво плюшено мече и започна упорито да го плъзга по парапета на палубата. При това издаваше силни звуци, които вероятно му приличаха на мечешко ръмжене.
- Томи, престани! Ще събудиш сестра си! – ядосано подвикна майката, от което Томи се амбицира още повече и вече почти провесен през парапета, се опита да спусне мечето в морето.
- Томи! Не така, Томи, моля те! – повиши глас отново майката.
- И така, сладолед ли за теб, принцесо? – усмихна се Самуил на Косара.
- Може! – съгласи се тя – А ще ме научиш ли да намигам?
- Косара! Не досаждай на доктора, мила! – смъмри я ласкаво Марина.
- Марина, да си говорим вече на „ти“? Все пак вие станахте за мен нещо повече от пациенти, вие сте за мен ...
- Мамо, мамо! Мечето ми – Томи от съседната маса изведнъж изпищя силно – Мечето ми падна в морето, мамо! – и силно заплака.
- Съжалявам, Томи! – ядосано натърти майката – Няколко пъти те помолих... какво правиш, не така! Томи-и-и!
- Томи! – извика силно Косара в момента, в който малкото момченце, надвесено през парапета, за да види къде беше паднало мечето му, се наведе толкова много, че залитна и започна да пада надолу. Майката го хвана за тениската му в опит да го задържи, но дрешката се скъса и момченцето полетя право към морето.
- Томи-и-и! Томи-и-и! – ужасена изкрещя младата жена.
В този момент се чу силен плясък в морето и почти веднага след него – още един.
- Косара! – поскочи като ужилена Марина.
Загледана в младия мъж и заслушана в думите му, почти пропусна сюжета от съседната маса. Сепна я викът на Косара, почти веднага последван от скока ѝ в морето. Всичко стана светкавично. Упрекна се, че се беше успокоила, че се беше отпуснала...
- Марина, не се тревожи, тя ще се справи – стисна силно ръката ѝ Самуил – Госпожо, всичко ще е наред! – потупа по рамото разстроената майка на момченцето.
Всички гости и служители на кораба се бяха събрали и гледаха към морето, но нито едно от двете деца все още не се виждаше.
- Пазете се! – извика Самуил и си проправи път през хората, за да скочи след децата.
В този момент морето се раздвижи и Косара изплува. Държеше момченцето прегърнато с едната си ръка, а в другата, с която се задържаше над водата, стискаше плюшеното мече. Възторжени възгласи огласиха палубата, докато Самуил с още няколко мъже се спуснаха по въжени стълби да приберат децата. Посрещнаха Косара като герой. Майката на момченцето я прегръщаше и плачеше от радост:
- Благодаря ти, мило дете! Благодаря ти!
Момченцето стискаше с всичка сила мечето си и не искаше да пусне ръката на Косара. Тя се усмихваше някак отнесено. Погледът ѝ беше вперен някъде далеч над главите на възхитените хора. Остави се майка ѝ да я прегърне силно. Остави се да ѝ облекат някаква розова рокля на дъщерята на една от сервитьорките.
„Но тя мрази розово“ – помисли си Марина, докато я обличаше, защото Косара напълно безучастно се беше отпуснала в ръцете ѝ, все едно изобщо не я интересуваше дали ще е облечена, или не. В розовата рокля с влажната дълга коса ѝ заприлича поразително на русалката Ариел, за която все говореше. Настаниха я на почетно място. Всички я заобиколиха и се скупчиха около нея. Тя съвсем млъкна и само се усмихваше все така мило и разсеяно, втренчена някъде над главите им.
- Дами и господа, извинете ни много, но наистина ужасно бързаме – появи се отнякъде Самуил, преоблечен в костюм на сервитьор с моряшка фланелка и бял панталон и при вида му Марина изведнъж избухна в неудържим смях.
- Млада госпожице – наклони се той към Косара и ѝ подаде ръка – Някой път специално ще Ви доведа да раздадете автографи, но сега трябва да побързаме наистина!
- Но почакайте! – извика след тях майката на момченцето – Дори не се запознахме! Как да ви се отблагодаря?
Томи се втурна към Косара и я прегърна. Тя го погали нежно по главата и го целуна по челото.
- Да слушаш майка си, Томи! – погледна го строго, а Томи кимна послушно, докато я гледаше с широко отворени очи.
После тя се приближи съвсем до него и прошепна нещо в ухото му. Той кимна тържествено, без да каже нищо. Около тях хората смълчани гледаха в земята, като че ли неволно бяха станали свидетели на някакъв много таен ритуал. Никой не посмя да прекъсне сбогуването на двете деца.