автор: milyovelchev

Охранителите, проверили внимателно района, ми дават знак, че е чисто.
Влизам в тоалетната, смъквам си панталоните, клякам и отправям взор на изток, към Пиперите, в очакване най-после да го видя.
Трети ден идвам тук, на Миндовци, призори, в очакване да видя изгряващото Слънце и заедно с първите му лъчи да получа така желаното озарение, но уви, времето е все облачно и мъгливо.

Аз съм Миндо Миндовски. Знаете кой съм – известен български писател. Само преди три години обаче бях Миндо – дърварят, самарджията. Първо един сух клон ме удари по главата, започнах да получавам озарения и прописах. Зарязах доходния дърварски занаят и станах писател. Интересното е, че тези озарения, когато във въображението ми се раждаха сюжети и образи, ги получавах сутрин, докато клечах в тоалетната и посрещах с радост първите слънчеви лъчи.
Тоалетната ми е външна и има само две стени (от север и юг) и покрив. Като клекна, гледам на изток, а гърбът ми е на запад. Къщата ми е на края на селото и няма кой да ме види, но се намериха „доброжелатели” и кметът ме извика, да подпиша предупредителен протокол. Задължаваха ме да монтирам отзад стена и врата отпред. Казах му, че досега от там нищо не ми е крадено и отказах да подпиша.
Благодарение на тези озарения много скоро бях готов с първия си сборник с разкази. От скромност ще замълча за художествената им стойност, но ще повторя думите на лесничейката, която първа ги прочете: „Гениално! Така никой не пише!”
Предложих сборника на седем издателства. Всички бяха любезни да ми отговорят, но отказът им горе-долу бе такъв: „Г-н Миндовски, прочетохме с интерес Вашите разкази. Много ни харесаха, но за съжаление читателите не купуват непознати автори. Желаем Ви успех.”
Параграф 22. За да съм известен, трябва да издам книга, а за да ме издадат – трябва да съм известен. Е, как да стане това?
Клекнах и получих озарение.
Обрах един банкомат. Не съм го разбивал с брадва. Разбих му кода. Откакто ме удари сухият клон, научих английски, а софтуерите и хардуерите започнах да ги чета като „Отче наш”.
Не бяха много пари – около двадесет и пет хиляди.
Надявах се да ме разкрият, но уви.
На втората седмица отидох при началника на полицията и се предадох. Оставих сака с парите и му разказах всичко. Освободи ме без гаранция. И повече не ме потърсиха.
Нужен ми бе друг план на действие.
Пак клекнах, да мисля. Изгря слънцето и ме тресна такова озарение, че паднах назад. Малко се изцапах, но важното е, че ме осени идея, която тотално промени живота ми.
Внимателно обмислих всичко и пристъпих към действие.
Извадих пистолет на Председателя. Най-обикновен, пластмасов, воден пистолет. Дори не успях да го напръскам. Простреляха ме. Заместникът му ме гръмна като куче. За малко да ритна камбаната, но устисках. Една седмица съм бил в кома, после – операции, реанимация… Оживях! Като излязох от болницата, ме осъдиха. Процесът бе голям цирк! Какво да ви разказвам, вие знаете всичко. Вестниците и телевизията само с мен ви занимаваха.
Излязох от затвора съвършено друг човек. Само след един месец сборникът ми стоеше по рафтовете на всички книжарници в страната. По специална държавна програма се изкупиха и разпратиха за нуждите на библиотеките близо двадесет хиляди екземпляра. За една седмица обиколих всички телевизионни канали, радио-станции...
Как стана това ли? С пари. Повече не ме питайте!
Сега живея в центъра на София. Апартаментът ми е огромен. Има три бани. Всяка с вана, джакузи, барче, Интернет... Масажистката ми е и лична охрана.
Услуга за услуга. Помогнах им, помагат ми. Дори и нещо повече, както ми обещаха в затвора.
Лошото е, че тръпката, емоцията изчезна. Стопи се. Сборникът ми се разпродаде като топъл хляб, вече ме знаят и децата в детската градина, но на мен ми е тъпо. Имам нахвърляни близо сто сюжета, но не ми се пише. Най-вече искам да направя нещо голямо, значимо за обществото, за моите избиратели. Но ми липсва вдъхновение, озарение.

Сега клеча и чакам Слънцето да изгрее.
Ха, ето го! Изгря! Най-после! Отварям широко очи, изпълвам сетивата си. Виждам ги: сюжета, персонажите, чувам диалозите... Това ли било? Това ли трябва да направя, за да осмисля живота си? Изправям се усмихнат, щастлив... Озарен! Вдигам си гащите. Вече знам какво да направя.. И ще го направя. Не за себе си – за хората, за Родината.

Бронираният мерцедес излиза от разбития селски път и се качва на магистралата за София. Вадя телефона и се обаждам на координатора:
– Незабавно да започне изграждането на двеста и четиридесет външни тоалетни към Народното събрание... Естествено, че за тях!... Слушай, важно изискване – без врати и задни стени! Точно така. Като клекнеш рано сутрин, да гледаш на изток как изгрява Слънцето. Не ти, народният избраник. Какво не си разбрал?... Не съм длъжен да ти обяснявам, но ще ти кажа. Първо, врати не са нужни, защото от там не се краде... Не ме прекъсвай! Като откраднат – откраднат. Второ, гледайки рано сутрин Слънцето, преди редовна сесия, ще получават озарение... О-за-ре-ни-е казах, а не... Ей, много си тъп!
Някой в колата отбелязва, че трябвало първо със сух клон по главите... Ааа, такова нещо не съм казал. Може да го мисля, но мълча. Не ми се лежи пак в Пазарджишкия.

А вие? … Какво не сте разбрали? … А бе, хора, какво заключение, какви поуки… какви Европейски програми?!
Ей, който разбрал – разбрал. Който не е, да върви на Миндовци и да сваля гащите!