автор: osi4kata

Човек вини за жалките си страхове
смъртта, живота, дявола и Бога.
Човекът се страхува да умре,
страхува се до изнемога,
така започва да греши,
страхът е демон, ръчка го отвътре,
като магнит е за беди,
раб божий, който се превръща
в див звяр, и наранява, и ръмжи,
самоизяжда се, пропада.
Страхът, в одеждите на йезуит,
издига страшната си клада,
налива в нея гняв и тя гори,
опустошава крехката човечност,
от смърт е по-ужасно, уж си жив,
но не като човек, а като нещо
подобно на парцален силует -
зловещо копие на бившата ти същност,
превърнал си се в страх, не си човек.
Прах при прахта...
И става късно.