Върху живи въглени стъпват краката ми,
Непоносима е болката в душата ми.
Дъждът не гаси жарта- дори разгаря я...
Не само, че крещя,но и съм сама!
Върху лед е хвърлено сърцето ми
и оковано от нестихващи сълзи.
Слънцето не ще успее да разтопи
толкова измами, толкова лъжи.
В пустиня са чувствата безброй,
сърцето ми повтаря, че вече не си мой.
Вятърът свиреп ми довява само пясъци,
а аз лежа на пода потънала в крясъци.
Дори в Ада да отида , няма да ме съжалиш.
Но ти обещавам с мен да изгориш.
А ако отидем в Рая- там сред ангели,
дано ореолът ти никога не заблести.
Галина Павлова