автор: yotovava

Тук времето тече полека.
Пресъхва старият геран.
Обрасва тясната пътека.
И храмът вече е обран.

Копривата е полудяла
след пролетния ситен дъжд
и прецъфтяла край канала
от никого несята ръж.

С дувари – сринати в трънака,
бездимни, къщите мълчат,
и никой никого не чака,
на този вълчи кръстопът.

Защо ли, пътнико – улисан
да гониш слава и пари,
не спреш за малко – да подишаш
зората в мокрите треви?

Да чуеш тайни, след които
замаян дълго ще мълчиш,
Страхуваш ли се да попиташ,
ти само отвори очи.

И дълго в своя сън ще носиш –
с бодилче в стиска-две сенце
изчезващите сенокоси
и гаснещо от скръб селце.