автор: Nadie

Грозна улица, грозен пек, грозно момиче – мургаво, с мъх по лицето и дебели прасци. Но пък младичка такава, усмихната. Наместила е ловко сгъваема маса и рекламен чадър под миниатюрната сянка на свирепо окастрено дърво.
- Желаете ли да чуете за нашите летни промоции? 30% отстъпка на всички продукти през юни! - повтаря без прекъсване и бута листовки в ръцете на безразличните минувачи. Кошчетата наоколо преливат от ненужния спам.
- Аз желая! - спира пред нея възрастен мъж с найлонова торбичка и овехтял вид.
- Моля? - стряска се тя.
- Аз желая… Да науча за промоциите… – казва мъжът плахо.
Момичето бутва назад широкополата рекламна шапка, поема си дъх и, без да го погледне, му бутва в ръцете флакон:
- Това е нашето бебешко мляко, петдесети фактор. Защитава кожата на вашето бебе надеждно, без алергии.
- Само котка имам у нас. Нещо за котки нямате ли? Децата отдавна се изпожениха. Внуците са в чужбина. Тук съм си сам, с котката де, сега от пазара се връщам, малко салата си купих, не че ми се готви, и малко салам за нея… И малко ягоди… - казва човекът, докато върти бебешкия фактор в ръцете си колебливо.
- Разполагаме с богата продуктова гама – продължава енергично девойката. – Ето това е протект и бронз в едно – олио за активиране на тен. Дайте да ви пръсна на ръката.
- Хващах тен аз навремето, на ранчото на Дръмша. Продадох къщата миналата година. Не мога вече да се грижа за нея. Тя си иска боя, покривът да се постегне, да се копае. А без кола до там няма как да отидеш – казва мъжът. Не се дърпа. Оставя рекламната фея да го напръска и да разтрие мазилото. Докосването й му харесва. Мирише хубаво на море и плаж. Не е ходил на море откак втората му жена, лаборантка от института, го напусна заедно с комунизма и отлетя за Канада с някакъв хокеист. Еманация на клишето.
- А изпробвахте ли новият ни крем против бръчки! Съдържа ензими и масло от ший.
- Какво е ший? - пита мъжа, но някак хитро пита, провокация е това, не въпрос.
Пороят заучени думи рязко спира. Момичето най-после излиза от режим „заповечеинформацияпрочететеупътването“ и оглежда човека пред себе си. Оглежда го живо и любопитно.
- Вие пък какво, да не знаете случайно?
- Знам, я! Отглеждал съм ший. Един приятел ми донесе семена от Либия. То по принцип расте в Западна Африка. Дървото на живота, така го наричат. Има дървета на по триста години! Представяте ли си! Е, в нашия институт фиданките умряха на третата година. Зимата като скова и се съсипаха. Нафта много, съветска, евтина, обаче оранжерията колкото Зимния дворец – няма стопляне, братче! Вие ходила ли сте в Зимния дворец?
- Кой, аз? Аз съм принцесата на Зимния дворец. Така ми казваше тате. Всяка неделя ме водеше да караме, той беше фигурист, най-елегантният на пързалката. После ми купуваше сладолед. Сладолед посред зима, така се калявали били принцесите.
- Случили сте на баща. Добър човек. Сигурно много го обичате.
- Не, той е най-големия подлец и мерзавец. – Момичето се разплака. - Изостави ни преди време. Заради треньора си! – Вадичките на сълзите отмиват фон дьо тена на малката на мътни вади. Мъжът бърка в торбата за ягодите. По ръцете му потича кървав сок. – О, станали са на каша. Нищо, дете! Стига плака. Животът е пред теб. Със всичките му бебета, плажове и бръчки!