автор: milyovelchev

– Каква случайност! – плеска тя с ръце и ми се усмихва.
– Може да не е случайност – казвам сериозно. – Възможно е да са се наговорили.
– Кой?
– Младите. Моите и твоите.
– Те не се познават.
– Шегувам се.
– Имаш странно чувство за хумор. Не мога да свикна. Не знам кога се шегуваш и кога говориш сериозно.
– Да ти призная – казвам, – този хумор ме скара с половината ми приятели. Аз ли не умея да се шегувам, те ли не разбират?
За първи път се срещаме без внуците и ни е малко неловко. Нейните хора заминали за една седмица на почивка, а моите тази вечер са на рожден ден у кръстниците. Ще закъснеят и ми казаха, че ме пускат в градска отпуска до сутринта.
– Нося сандвичи. Направих и за теб – предлага ми тя.
– Супер! – усмихвам се. – Умирам от глад. Аз пък нося термос с чай.
Сядаме на една пейка, ядем, пием, бъбрим.
– Сандвичите бяха страхотни – казвам го напълно искрено.
– Мама ги правеше така, във фурната – отбелязва тя. – Филийки с яйца, сирене и настърган кашкавал. Отгоре – резенчета пресни домати и босилек.
Говорим си за децата, внуците, за смисъла на живота и умението да му се радваме. По едно време се смълчаваме, а после двамата едновременно вдигаме глави и в един глас казваме:
– Искаш ли…
Това ни разсмива.
– Какво да искам? – питам аз.
– Не, ти кажи аз какво дали искам!
– Аз първи те попитах – започвам да хитрувам.
Прави се на сърдита, бърчи вежди, врътва глава и започва да се пазари:
– Добре, ще ти кажа, но след това и ти ще ми кажеш.
Съгласявам се.
– Исках да те поканя у дома на вечеря. Мариновала съм две скумрии. Ще ги изпека на скарата. На обед сварих картофи. Имам и бяло вино.
– Ммм, вече усещам вкуса им – притварям блажено очи.
– Значи си съгласен?
– Разбира се, че съм съгласен.
– А сега кажи ти какво искаше да ме питаш!
– Исках да те питам, дали нямаш у вас нещо за ядене, защото съм още гладен.
– Аааа, не! Не лъжи! Кажи истината!
– Не лъжа, а се шегувам. Има разлика. Нали?
– Добре де, има разлика. Казвай сега, без да се шегуваш!
– Исках да ти предложа да отидем на ресторант, но честна дума, тайно се надявах, че ще направиш контра-предложение.
Докато вървим към дома ѝ, говорим за кулинарните си умения – кой какво обича да готви, какви подправки използва… В асансьора, както си рови в чантата и си търси ключовете, изведнъж вдига глава и ме поглежда учудено:
– Какво контра-предложение?
– Какво „какво контра-предложение“?
– Какво „какво – какво“? Не се прави на луд! Какво искаше да кажеш?
Домилява ми. Странна топлина се разлива по вените ми. Не се сдържам, целувам я по устните и я прегръщам. Тя също ме обгръща през кръста, слага глава на гърдите ми и силно ме притиска. После се отдръпва, повдига се на пръсти, целува ме и се усмихва:
– Шегувам се. Твоето чувство за хумор е заразно.
Асансьорът тръгва обратно, надолу.
– Аз не се шегувам. Истина е – казвам и искам да ми вярва.
Отново се прегръщаме. Целувката ни е дълга и страстна.
Като че ли някой отвори вратата на асансьора и каза: „Извинете!“

Голям съм глупак! Глупак, глупак, глупак! Трябваше да я попитам дали иска да остана! Или нещо от този род. Глупак! Подтичвам надолу по стълбите, излизам на улицата, поемам дълбоко въздух и не мога да се побера в кожата си от яд. Дивак! Защо бе, човек? Намалявам темпото, крача по-спокойно. Не ми се прибира. Вървя по алеята край реката, спирам се, гледам как водата се влачи, дълбока и мрачна. Носи живота на милиони извори и поточета. Все в едно и също русло, в една и съща посока. До един и същи край.
Телефонът ми звъни. Не виждам на дисплея кой ме търси, но чувам гласа на дъщеря ми:
– Татко, не ни чакай! Ще останем да нощуваме у кръстниците.
Уж една и съща река, а винаги различна. Затова казват, че не е възможно да влезеш два пъти… Телефонът отново звъни.
– Знам – казвам малко ядосано, – да изведа кучето, да простра дрехите…
– Къде си?
– Прощавай, помислих, че е дъщеря ми.
– Чувам реката.
– На алеята, до железния мост.
– Чакай ме, идвам!
Пристига задъхана и сериозна.
– Защо не остана?
Не очаквах такъв въпрос. Прегръщам я и тръгваме мълчаливо по алеята, после по моста. Пием кафе в бистрото, където група подпийнали младежи говорят за смисъла на живота и умението да му се радват.
– Искам да ти постеля и да ти разкажа за лека нощ една приказка – прошепва ми в ухото.

Не се налага да ми постила, леглото не е оправено.
– Имало едно време…

– Ще ти призная нещо, но не се обиждай! – целувам я по голото рамо, галя топлата ѝ гръд.
Притихнала е в прегръдките ми, диша равномерно, но не спи. Усещам, че трепва и повдига глава.
– Вечерята бе страхотна – продължавам аз, – но онези сандвичи в парка са най-вкусното нещо, което съм ял през живота си.
– Помислих, че ще кажеш нещо за секса.
– За секса?
Не знам какво да кажа. Не ми идва нищо смислено и остроумно.
– Сексът беше страхотен – повдига глава и усещам устните ѝ на рамото си, – но от онази целувка в асансьора щях да получа удар. Развълнувах се като хлапачка. После – разходката край реката… Благодаря ти! Направи ме безкрайно щастлива!
– За благодарност, ще ми направиш ли мекици за закуска?
– С удоволствие, но трябва да купя яйца и кисело мляко. Ще стана рано. А сега заспивам.
Последните думи ги казва малко провлачено и усещам, че наистина заспива.
– На мен не ми се спи – казвам. – Ще отида до денонощния да купя. Нещо друго ще трябва ли?
Не ми отговаря. Изглежда наистина е заспала.
Внимателно се измъквам изпод завивката, обличам се, вземам си обувките в ръка, за да не тропам, и тръгвам да излизам.
– Николай – гласът ѝ ме сепва, – купи и едно пакетче хлебна сода!

Минавам покрай денонощния, но дори и не спирам, продължавам към вкъщи. Прибирам се. Без капка колебание. Може да съм глупак, дивак… но не мога да се върна. Не мога да го направя. Нямам право да нахлувам така в живота ѝ. А и дори си мисля, че там изобщо няма място за мен. В ума и сърцето ѝ живеят други хора, с други имена. Аз не се казвам Николай.
Телефонът в джоба ми вибрира и звъни. Не искам и да знам…
Не съм обиден. Не е въпрос на засегнато честолюбие, а някакво усещане, че тези дрехи, в които съм облечен, не са мои. Стягат ме, задушават ме. И обувките не са мои. Идва ми да ги събуя и да тръгна бос.
Телефонът отново звъни. Не знам какво да кажа, ако е тя.
– Защо не вдигаш? Къде си?
– Тук съм…
– Заспала съм. Мислех веднага да ти се обадя, но съм задрямала. Пошегувах се. Чуваш ли? Пошегувах се с това „Николай“. Никога в живота ми не е имало човек с такова име. Мъжът ми се казваше Александър. Извинявай, ако съм те обидила! Къде си?
Пошегувала се?!
– Нали ти казах… тук съм, в денонощния. Малко се забавих… Правят ревизия на касата.

Вървя… не, подтичвам към денонощния, смея се и си говоря на глас. Като малоумен.
Пошегувала се! Никога в живота ѝ не е имало такъв човек! А аз, глупакът…
Сега разбирам! Сега разбирам защо някои приятели са ми обидени. Заради моето тъпо чувство за хумор.
Ще им позвъня! Непременно ще им позвъня и ще им се извиня!
Не сега, разбира се.

– Обещах да ти разкажа приказка.
– Нали вече ми разказа?
– Тази е друга.
– Добре, разкажи ми!
– Имало едно време…