автор: secret_rose

Кязъм беше сирак и отглеждаше сирак. Случи се така, че преди пет зими бащината му кола зачекна колело между релсите и локомотивът не можа да спре. Товарният влак мина през живота му като вятър и отне всичките му близки.
Бяха затръгвали за града - старите му родители, батко му с младата си невеста и двете нови кончета, купени от цигани - коневъди, объркали пътя за Кония. Остана му болнавият Османчо и с него свършиха и мечтите му да замине за милионния град и да сколаса дюкян. Трагедията беше голяма, с месеци се обговаряше по седянки и дружинки, комшийките завързаха черни кърпи за траур, цялото градче беше опечалено. Гладни не останаха - от съседските къщи заприиждаха гозби и дарове, саоласън хората в Каш бяха добри и помагаха. Трудно понасяше жалостивите им очи, но знаеше - за добро.
Щом прехвърли година, Кязъм затърси жена. Да се задоми и да отгледат Османчо. В малките градчета не е лесна работа, тук всички се познават и добре подбират кой с кого да съберат, а на сирак булка лесно не се дава. Уж благоразположени, личните люде сбърчваха вежди и запираха щерките си зад високи порти, зададе ли се той. За помощ - помагат, но за сродяване - мълчат. Затова идването на Ханифе в градчето така го обнадежди, една топлота се разля в душата му, една надежда, извади той костюма от раклата, нагласи се, и вече втора година я заглеждаше, но не се решаваше да я поиска. Пък и хубава беше Ханифе, прибрана, беше точно като него - никога не говореше излишно и обичаше децата. Само в най - топлите месеци, когато знайни и незнайни туристи засипваха тесните сокачета на градчето, Кязъм губеше надежда. Беше го страх, че тя е градско дете и ще я отведе някой заможен, напет гражданин. Такива в Каш идваха много, наемаха китните къщи по скалите край плажа, паркираха лъскавите си автомобили долу до кайвенето и всяка вечер тръгваха да обикалят, пременени в белите си сака и бомбета. А той се спотаяваше до някой зид и гледаше. Гледаше затворените и кепенци и сенчестата градинка долу, двете лехи с нацъфтяла лаванта, а саксийките и с мушката багреха душата му. Но Ханифе не поглеждаше към него и това правеше задачата му трудна. Преди да изгуби батю си не беше такъв свенлив. Гонеше момите и не се боеше да ги задиря. Сега не смееше да вдигне очи, навярно от страх да не потъне, да не се изгуби, такива очи имаше Ханифе - дълбоки и тъмни като кладенец, като бездна, а той не беше сам. И щом гюрултията на туристите утихнеше и само жаби и щурчета закрякаха в тръстиката към плажа, спускаше шапката си над очите и се прибираше при детето. Затуй най - обичаше времето, когато училищният звънец плисне над града и си останеха само местните. Улиците ставаха по - широки, песните се чуваха по - ясно, всичко си идваше на мястото.
Но тази есен една от наетите богатски къщи не се опразни.
Зад перденцето и се прокрадваше приглушена светлина и се чуваха тиха музика и лек говор. Кязъм надникна, изпънат на пръсти, но не долови нито дума. Надяваше се в къщата да е останало семейство. Имаше много туристи това лято, повече от обикновено, имаше стари и млади, с деца или без, пременени модно и изказващи се на онзи натруфен, приповдигнат език, характерен за Истанбулии, превзет и завъртян, от който не разбираше много, но понякога опитваше да имитира. Всъщност Кязъм имитираше и облеклото им, маниерите, дори джобният часовник бе видял на елечето на едно градско конте и затова сам придоби такъв. Имаше нещо в живота му в малкото средиземноморско градче, което не го удовлетворяваше напълно, нещо, което понякога го отблъскваше и мечтата му да го напусне и да стане градски човек растеше непрекъснато. Наравно с това обаче изпитваше някаква неприязън към всичките тези градски люде с показността им, високомерието и навирените под шапките носове, сякаш са уверени в себе си, сякаш целият свят за тях работи. Завист не беше, по - скоро му се искаше да прилича на тях, но да има възможност да го постигне. Сега обаче мислите му кръжаха предимно около светещият прозорец на богатската къща и той примираше в очакване - кой живее там. Боеше се, че може да е онзи господин с бялото бомбе, който държеше дълги речи следобедите в кайвенето на Хаджи Мюмюн ефенди и които Ханифе слушаше с интерес. Говореше непознатият с един сладък език, говореше за опера, за венециански произведения на изкуството и театър, хвалеше киното и новият си автомобил, и който го слуша ще рече, че ние тук сме накрай света, че малките ни животи са незначителни и семплите избори - неважни. Важно беше само онова, което казваше той, господинът с ръка в джоба - какво неуважение, пред старите хора, насядали по дървените маси - и често вдигаше другата си ръка с навирен пръст нагоре, като да започваше революция, а не вечерен сохбет. После все се намираше някой да го почерпи и левентинът никога не плати нито едно кафе. "Вятър работа беше това неговата, ами дано си е заминал, та да не мъти мислите на момичето ми" - мърмореше под нос, докато надничаше иззад оградата. И точно тогава прозорчето се разтвори и пред смаяните очи на Кязъм цъфна лицето на същият този левентин, от който толкова се боеше.
Беше го гледал дълго из градчето. Сякаш в негово лице виждаше голяма заплаха за благоденствието на хората тук и най - вече за Ханифе. Сладкодумен беше, вярно, но не държеше една приказка. На гостите в кайвенето говореше едно, на рибарите край реката - друго. От всичко отбираше, най - много той знаеше и най - много неговият глас се чуваше така, че чак най - старите, насядали по скованите пейки около големия кестен на мегдана отваряха към него едни беззъби усти и очи и дъх не поемаха, докато онзи приказва. А той вадеше една писана броеница, премяташе крак връз крак, засукваше мустак и начеваше да разправя на хората колко бил намуслия човек, как кланял петъчен намаз в джамията и четял Корана на три езика. На французки тоже. Сякаш франките Коран четяха, та имаха. Не му ловяха вяра тия приказки на Кязъм и сега се чудеше и се маеше защо Истанбулското конте не си е заминало.