автор: osi4kata

Денят, в който човек осиротява
и никога вече не е същият,
е черна дупка във всеки следващ годишен календар,
тази зейнала черна паст засмуква жертвата си
и я запокитва в най-мрачното място на вселената,
а там я смазва с неописуема тъга,
човек ослепява от болка,
дави се в сълзите си,
безпомощен като дете,
подхвърлено пред нечий негостоприемен праг,
и по някое време от дълбините на миналото
долита светлината,
и един ангелски глас прошепва:
Стани, не плачи,
аз съм тук сега и завинаги,
аз съм ритъмът на сърцето ти,
светлината в очите ти
и началото бяло на пътя,
аз съм шепот в листата
и росата в тревите,
аз съм снопът лъчи,
който те буди в неделя,
не плачи и живей,
дишай с пълни гърди,
продължи да изкачваш върха си,
ще те чакам в най-белите млечни мъгли,
ще те чакам във края на пътя…