автор: traveller

- Ти моя ли си? - питам есента.
И тъжен, пожълтял и неотронен
заглеждам отмалелите листа -
и зная, че ще падна. Като спомен.

Но… виждам все усмихнати деца.
Листата се напиват от усмивки
и съм пиян от детските лица -
пияно в дълги нощи пак утихвам.

И зная, че ще бъде самота
и просто ми остава да изгния.
Но вятърът и глухата луна,
и слънцето, и светлата магия,

и оня тъй мечтан над мене свят
от облаци и мръкващи небета,
оставя ме - до болка неразбран.
Откъснат и залутан из дърветата...