автор: secret_rose

Един от онези скрити светове бе разположен на две улички от нас, в градината на Абидин ефенди, под тежките гроздове на асмата и моравите бугенвилеи. На дървената маса с пъстра мушама, затисната със счупено парче тухла и шепа чакъл, та да не плющи от вятъра, където всяка вечер потропваха лакираните нокти на Зюбейде - кипрата му снаха и кубчетата на Бусе, внучката. 

Парата от демлисания чай с бергамот извиваше нагоре през клоните и листата, достигаше третия етаж и тераската на Осман, поетът, тераска, колкото педя, колкото да побере старият железен стол с олющена боя и наситените, изпълнени с копнения фантазии на момчето, докато спускаше очи надолу, стискайки незапалената лула на стария Явуз, наемодателя.
Имаше и друга тераса, цялата отрупана с нацъфтяло мушкато, весело обърнато към розовобузестата си стопанка, към малките и сини кепенци и шарените перденца зад тях и Сафие - рижавата котарана, свила любопитна опашка на перваза.
Абидин не беше лош човек, само бе твърде мълчалив. Косеше ливадата с настървение, събираше и премиташе накапалите листа и косо поглеждаше към Бусе - там ли е, а после отпускаше снага на плетения стол в края на градината и подвикваше на Зюбейде да му свари следобедното кафе. Снахата припваше, "тамам бабаджим, хемен", дръпваше джезвето от кукичката над мивката, отмерваше вода с финджанче и провождаше очи към закаченото над бюфета огледало; оправяше някоя къдрица и аха да изпусне кафето и пяната му да изкипи - дръпваше джезвето от оджака. Наливаше вода в малка чашка и нареждаше на подносче с дантелена покривка, както обичаше свекър и. Нареждаше и чинийка локумки - печеше сладкиши през ден, бяха и повод да се качи нагоре по стълбите, да подвикне на Осман и да му подаде - хазър момчето все пакетирана храна ядеше и рядко се случваше грижовна ръка да му поднесе.
Абидин ефенди посръбваше от горещата чашка, засукваше мустак, пък поемаше надолу по тясната уличка да нагледа комшиите. Къщата на кривия Хасан още не беше измазана, розовата боя се ронеше на едри шупли от влагата и разваляше фасона на целия сокак. Онзи извит храсталак трябва да се подреже, не си гледат работата от общината, не си - подпираше лакът на кръста и сумтеше недоволно, после подръпваше от тук - от там разперените филизи на дивата лоза и помирисваше напъпилите жасмини - ще цъфнат скоро, ама вода искат хайванчетата, вода, само влагата от морето не стига.
Щеше да извърви сокачето чак до края, до малкото кайвене на Филиз ханъм, затрупано под обраслите със зеленина опънати мрежи, да надникне скришом и да вирне глава, сякаш никак не го интересува стопанката там ли е, а тя ще го види, както го вижда всеки ден. Ако денят е хубав, ще поотвори писаната вратничка и ще подвикне - Заповядай, ефенди, добре си дошъл, тъкмо обрах лимоните от дървото и нацедих лимонада, заповядай, с пресни ментови листа е, такава лимонада не си пил - и той ще ококори ей такива очи, сякаш сефте я вижда, пък ще влезне и седне на припек до оградата. Пийват двамата лимонада, Филиз ханъм подръпва блузата си надолу, да се закрие, отмята плитка назад и все поглежда към него - свекърът на дружката и, дядо стана, ама как се държи изправен, пу пу, да не му е уроки, здрав и прав, левент още. Кадъната му се спомина отдавна, но друга не взе, и един син имаше само, за него трупаше и събираше, да не познаят неволи с Бусето. Добри са такива мъже, арни, винаги да разчиташ на тях - и тя го къткаше, сама жена беше, знае ли се кога ще и потрябва. Син му замина към Гюрджистан, аргати отведе, фабрика щял да отваря по чужди земи, та със Зубейде си ходеха по - често вече двете. Сладка им беше приказката, шербетлийска, другаруваха си така недоизказано.
В това време Ариф, арменецът от съседната вила подвикваше нещо, не отговорех ли - слизаше долу и носеше я шепа фъстъци, я сушени сливи, надничаше по тенджерите и тавите в кухнята ми, че неговата руса баварка турски гозби не знаеше, и се подхилкваше :
- Видя ли го Осман, пак залепен за Абидиновата снаха, като с лепило е залепнал, дума не продумва, само ситни след нея и реди стихове от смешни по - смешни.
- Не се подигравай на момчето, влюбено е, ще му мине. Тя му е вдъхновение, не му е любима.
- Вдъхновение тя, ма да видим като ги свари мъжа и, какво вдъхновение ще е - смееше се Ариф, голям майтапчия беше, ако беше сам, че със Силвия мълчеше и мигаше само.
Двамата живееха в съседната къща, цялата обрасла с бръшлян, със скрити под фикусите и портокалите малки тераски. Бяха дошли в Анталия преди година, след дълъг престой в Италия и Германия. Ариф беше завършил католическо училище в Рим и пийнеше ли бира - две рецитираше библейски пасажи на латински с вдъхновение, неприсъщо дори за Осман. Беше неподражаем майстор на равиолите и лазанята и сервираше на гостите под асмата с артистичен замах, разказвайки за пореден път, как преди да бъде ръкоположен за свещеник избягал с русокосата си изгора.
Всички обичахме да поседнем в нежната прохлада на вечерта край Абидиновия басейн, да похапнем и да побъбрим. Само Осман бе странно тих в някой ъгъл и не сваляше очи от Зюбейде. Ще му мине, пошушваше мъжа ми, Турция е това, няма да мине много - ще го задомят неговите, но той не знаеше, че Осман вече трета невеста връща. Сърцето му беше заето на него, беше го настъпил да мълчи, беше го намачкал като вчерашна газета, но то туптеше в ритъма на нейното име и само за нея.
Хубава беше Зубейде, гледана. Огнените и коси стигаха кръста, очите и бяха бездънно зелени и все влажни, подобно дълбок кладенец, и точно в тия очи се давеше той всяка нощ до зори, само за тях редеше стихове и затуй криеше стиховете, никога не рецетираше по седянките.
Една вечер на масата Абидин ефенди не дойде. Ариф беше донесъл едра диня, от първите узрели, първескиня за сезона и всички очаквахме да я резне и да опитаме. Бяхме вечеряли руски пелмени, сготвени от стопанката на рижавата Сафие, сезонна салата - тук пазарите преливаха от изобилие влезеше ли Март - Април, и сладък шалгам, останал от зимата - чудатата напитка от пурпурни моркови и цвекло, която Зубейде гласеше, щом времето захладнее. Чудехме се да чакаме ли стопанина. Децата подрипваха с нетърпение - диня, от кога не са опитвали диня - но Ариф държеше ножа и гледаше криво:
- Ще чакаме! Не бива тъй! Събрали сме се на диня, без Абидин ефенди не може.
- Забравил се е в кайвенето на Филиз ханъм - подшушна някой и жените край масата прихнаха с ръка на уста.
Всички знаехме за увлечението на стария и кротко чакахме.
Мина час, а него го нямаше. Дали не заболя тоя човек, дали не падна някъде из градинките - вече обмисляхме да тръгнем да го търсим, когато вратата проскръцна и пред нас се изправи самият Абидин, стиснал ръката на млада, руса девойка. Гледахме ги втренчени, а той вдигна брадичка, подхвана момичето през кръста и я поведе към бледия Осман.
- На! За тебе е! Да и редиш песни до насита от тъй насетне!
За момент една толкова тежка тишина притисна всички ни, имах чувството, че ще ни смаже. И после прихна смях, ама смях, така се смяхме до задавяне, до разхълцване, не можехме дума да продумаме срещу изцъклените очи на свекъра и аленото петно, било някога лицето на поета. Ариф се запреви до земята, навирил нож като байряк: "колко златици брои за нея, Абидине", динята се търкулна по мушамата и тупна на плочките. Втрещената Сафие хукна през вратата и се изгуби, а децата се омазаха с лепкави, динени семки, докато миеха разцепените парчета на чешмата.
Осман се съвзе, и без да каже и дума, хвана за ръка русокосата девойка, която видимо не разбираше и дума на турски, и се запрепъва с нея нагоре към апартамента си.
Само Зубейде гледаше невярващо и цъкше с език, не разбираше тегобите на стария. Същата вечер бе получила хабер от мъжа си - идваше си след няколко седмици. Знаех, ще правим посрещане. Пак ще седнем под асмата в Абидин ефендината градина и пак ще има сладки приказки и много веселие.

_________________________________
Още едно от малките разказчета, писани за списание Diva!