автор: LIANIK

Странно е да видиш как един възрастен мъж, закостенял до най-малката брънка в костите си изведнъж затихва,след яростта, която го е обладавала само до преди миг. Старите коренища трудно свикваха на нови наноси от земя, но и те искаха да останат дълбоко вкоренени, и на тях им се искаше да не изчезнат, ей тъй, като че ли ги е нямало и дори след като изсъхнат да се напомня, че някога нещо е било, имало го е.
Сега Старият седеше, замлъкнал, на столче до масата, отпиваше бавно сипаната му ракийка-първескиня и само от време на време поглеждаше на криво към най-малкият си син. А Емил не го беше еня. Когато Анка падна на земята, неговото сърце, което току-що се беше развълнувало от малкото същество впило очички в него, сякаш пак спря. Помогнаха - братята му, майка му, а и Сийка. Ах, тази Сия!Какви ги беше натворила за двете недели откак ги бяха затворили. Ама, дете още! Видяло му се,че слънцето само за него грее и тръгнало през баирите да го гони. Сега вече работата беше трудна за нея. Беше се разчуло из селото, че е парясница и лесно нямаше да се задоми. А може би в града?! Там нещата бяха други, а и сега бяха по-размирни дни. Време трябваше – Емиловата чутура най-после беше увряла за тази, ми ти, мъдрост. Всичко с времето идеше и грешките не бяха грешки, и мислите не бяха толкова криви, както когато челяка си ги дипли в уморената си глава. То народът не беше казал напразно, че утрото винаги е по-мъдро от вечерта.Но пък това „утро” все пак трябваше да се изчака да просветлее като мине и най-черната нощ.
Странно му беше на Емил това мърдащо, малко същество в ръката му, че е негова плът и кръв. Негова, а и на Анка. Някак сърцето му прие, че то ще порасне и ще прилича на кипрата му мъничка булка,макар че сега в намръщеното дребничко носле, в нацупените като пъпчица от трендафил уста и в дългите нежни клепчици, той виждаше себе си. „ Хубаво момиченце!” – мислеше си той, -„Мое си отроче!” И думите му се повтаряха и завтаряха дълбоко някъде из дебрите на мъжката му същност. Беше я нахранил. Не даде на друг! С шише и тензух прецеди млякото в малките устенца, които с жажда придърпваха. Сам не знаеше какво му се беше случило и как стана така, че като омагьосан беше, но за пръв път в живота си се почувства толкова жив и толкова нужен, че му идеше да заплаче. А мъжете не плачеха. Само това липсваше сега – да го види старият, че рони сълзи! А тъкмо го беше укротил и му беше попреминал яда. Вярно, трудно беше да се приеме и новото, но живота трябваше да се живее, защото не беше лесна работа и на зорлен да се мре.
Анка бавно отвори очи. Беше и замрежено, някак непонятно и непознато. Умът и се рееше, а сърцето…то, изведнъж подскочи и тя се изправи на леглото.
” Тя!” – просъска умът и като бодлива тел.-„Той!” Опита се да стане, но две ръце я спряха:
- Лежи како! Сила ти трябва! Мама направи попара с мляко и мед, че да хапнеш. Топла е още!- Сийка с тъжно, бледо лице я гледаше сега,стояща насреща и.
- Къде е тя? – заруча бързо Анка и всичко и се сви.Младото и майчино сърце бе облякло премяната на жената – закрилница на рожбата си.
- При батя е малката! Той я нахрани, а тя му мляска насреща! – с някакво умиление заговори момичето.
Анка се изправи припряно, залитна леко, но се опря о стената. Като видя, че Сийка я гледа изплашено, но не смее да и рече нещо, отвърна:
- Не е негово дело да очува челяд. – някак примирено проскърца гласа и. – Пък и не е мъжко, какво да му се радва! Срамно ще му е, но така отредил Господ!
Когато Анка пристъпи в одаята, очите на Емил светнаха още повече, сякаш в тях сега се намърдаха две звезди. Загледа се той по изпитото лице на булчето си, но сега, там не виждаше онова, което преди го караше да я приема като „загеретак”. Не! Сега видя най-милото и прекрасно същество да се появява насреща му, частица от което сега заспиваше сито и спокойно в ръцете му. Само че рано му беше да се радва на Емил, защото Анка се приближи и тихо, но с твърд глас му рече:
- Дай ми я! Не ти е дело – мъж си! А воденичен камък и така трудно се носи, но като ти го вържат за врата, челяка трудно го и преглъща! – и след това тя се наведе и взе малката. Останали свободни, ръцете му олекнаха празни, но в него нещо натежа. Емил тихо се изправи, някак свидно му беше да се сърди. Знаеше, че не е било лесно за Анка, нито раждането, нито това да лежи в болницата и никой да не иде да я види.То и затова баща му седеше сега мирно и кротко пред чашката си . Така беше загубил дар слово, когато Емил му изсипа всичката си събрана жлъч и за проклетите ниви, и за проклетото му наследство. С укор плющяха словата на младият мъж върху старческото лице, удряха се, но се и забиваха дълбоко, там, където най-болеше.Планината, върховете и клисурите бяха красиви, Божи неща, но ако нямаше очи, които да ги гледат, крака, които да прокарват пътеки, ръце, които да късат билки, Родопа, щеше да е една самотна канара без история и без наследство.
- Пусти да опустеят и нивите и костите ти! Барем нас, като не ни струваш повече от нивите за унуката си не се ли сети, че може гладна да е, че може без мале да остане? Кой ще ти вземе съкровището, ако ги нема тех?! – беше крещял Емил, държейки здраво своето момиченце в ръце. А милото нито заскимтя, нито заплака. Само очичките му се кокориха срещу лицето на тейко му. Слава беше така потресена, че се беше стоварила върху един стар камък от дувар, оставен в двора до бунара, колкото да се търкат петите. След такова напрежение, безпокойства и мисли, тя не знаеше сънува ли, или истина и се чинеше.” Като свети Георги е!” – мина и през ума.- „ Не мъж, ам,че светец като че ли в него се е вселил!” И старата жена клатеше глава, сякаш сама да се убеди в това, което виждаха очите и, чуваха ушите и,приемаше сърцето и.
Странно, чудно и неописуемо нещо е душата. Челяка все раздава за „Богу дух!” с надежда, че онези, що са си отишли от тази земя, ще да приемат го по-топло при тях, като му дойде времето. А за своята си душа не се сеща, а и тя заедно с него, крачи по прашният път на съдбата.Свят широк, като Родопска черга, като Родопско одеяло е всяка история на своя си род и кръв, родена, изживяна и заривана в пръста. Само Живота остава след това и кръвта бушуваща в живите вени. И само истинското родопско сърце може да усети колко е хубаво и топло да те завият с това одеяло, и да докоснат босите ти стъпала чергата, която е сплела нечия ръка. Топло е под това вълнено цветно покривало, но вълната и тя боде, така както чувствата, думите и отношенията в един род. Различно е родопското покривало от това, което е изчепкано в Тракийската низина. Там влакната са по меки, но по пухкави. Там се пере с топла вода, дъхаща на жита, ухаеща на царевично нишесте, ръж и слънчев, разнесъл се из нагорещеният въздух прах. Студените потоци на Родопа планина носят дъх на сила, копнежност по избистрени диви висини, по дъхави борови гори, по нежни елови клонки, по лековити изпъстрени с билки слънчеви полянки и скрити под сенчеста прегръдка саморасли гъби.
Няма ли стъпки, които да минат и да дирят други, които и преди са минавали, няма ли нишки, които пръсти да вплитат в нуждата да изградят и запазят отново изгнилите,вплетени от други – няма нищо по тази земя!
Анка притисна малката до гърдите си и се огледа. Слава беше полегнала в другата стая. Старият клюмаше над масата, а свекървата и тихо седеше. Двамата и девери се бяха прибрали в своите си „домашни гнезда” – единият имаше пристроен кат зад бащината къща, другият беше зет от другата страна на селото.
Душата и плачеше, сърцето и стенеше, но тя беше решила – щеше да опази и изгради добра основа за детето си.
- Уморена си, а и тя тъкмо заспиваше. – някак примирено,като малки бели камъчета се преметнаха думите на Емил. Заболя! Но само тя знаеше какво е да се люшкаш между незнанието и неверието, между желанието да получиш малко топлина и грижа, през треската и студа, леденото дихание, което смразяваше жилите и. Анка се чувстваше изоставена и захвърлена от самото си раждане. Ненужна, а търсеща нуждата в другите, че да даде себе си. Мъчеше се, но все нещо не и стигаше да запълни… Сега имаше нещо, което имаше нужда от нея и всецяло приемаше това, което младата жена можеше да даде. Анка имаше нея! И щеше да я пази, да я милва, независимо от това,че той, нейният тейко, щеше да се срами от женското и , от невъзможността да пребъде името му, родът му чрез нея.
Зарът беше хвърлен, камъчето подгонило другото го избута от пътя и прелетя…Щеше да спре само тогава, когато силата на това, което го беше захвърлило се издадеше и най-после идеше покоят и разбирането.
***
Одумваха хората. Ручаха си, като на наниз с пендари редяха словата. Молитва ли, заклинание ли – не се сколасваше да се схване, но в селото се разчу за „приставането” на Сия, и я „оплюха в пръста”. Такива бяха челяците, когато не можеха да говорят за по-голямата беда, която тегнеше над главите им, приказваха за малката, тази, която като пример за анатемосване щеше да служи на по непослушните и не скланящи главите. Червенееше лицето на Сийчето. Не смееше да се покаже през деня, а и привечер едва да прибере кокошките се мяркаше.От както Анка се изправи пред пестника на тейко и, за да я защити в сърцето на малкото девойче нещо се скърши. Сама тя гореше в мъки, като си припомняше как с обида и злост срещу и плюеше, как се гиздеше и се пулеше. Едва търпеше, едва! Добре, че останаха с малката при тях, докато всичко се уреди. И тя виждаше сега нещо ново в израза на лицето на батю си, нещо, което караше и нейното моминско сърце да копнее, а не да се лъже повече по хубави очи и гальовни лъжливи и отровни думи. Планината и непроходима да е, и негостоприемна понякога, не значеше, че не е добра и милваща и че не пази.Нежността не криеше винаги в себе си доброта, а грубата сила не винаги беше такава, че да руши, понякога тя градеше и опазваше.
Всичко виждаше Сийка сега, така и така вече не знаеше какво е да мисли само за себе си.Променяше се тя, а и света около и, и той се изменяше. Време беше настанало в което,колкото и много да са в едно семейство трябваше да се подкрепят. Тейко и и той, мълчеше и не гълчеше вече, както преди. А Емил!? Той беше като стълб, като дебел не рендосан ствол, основа от жилав смолист бор. Не изпускаше от острият си,пълен с гняв поглед старият. Не му даваше да гълчи, нито вече ръка да вдига. Гледаше ги Сийка, принасяше им, помагаше на кака си Анка и се чудеше. Седяха – баща и син – един срещу друг и не говореха много, но се дебеха, един друг присрещаха погледите си, вдигаха наздраве, отпиваха, но нито единият отстъпваше, нито другият прекрачваше. „ Пусто да му остане! По-лош си и от вълк! – мислеше си старият, ала хем го гризеше нещо изотвътре, хем горд се чувстваше. – Ама си здрав и твърд, бетер борова чукара!” И някак по-леко му ставаше на старческото, закоравяло в миналото сърце, някак корените се понаместваха под новите насипани наноси земя и чувстваха, че и тази е добра, че да порасне новото, но и старото да не бъде забравено.
Малката я кръстиха Славея.
- Славейче да е, пък и баба Слава, да и се радва! – твърдо и нежно беше казал Емил на Анка, като подаде документите, които беше взел от болницата. Като нямаха пари, а и мъж на който да впишат детето, фелдшерът беше задържал книжата на двете жени, когато ги пусна. Милицията трябваше да ги намери, ако нещо не се бяха върнали. А вместо жените, след два дни се беше появил висок млад мъж, левент, здрав и усмихнат. Простовато, но кратко беше обяснил,работата и закъснението си. Фелдшерът стисна здраво ръката на момчето. Усмихваше се и когато го изпрати по живо, по здраво да си ходи за селото. „ Славея! Хубаво име, българско и носещо своето си значение! „ – мислеше си мъжът, загледан в гърба на Емил.
Никой в къщата и глас не продума за името, и калтатите нищо не отдумаха, младите си знаеха, какво да му мислят за името, като не е мъжко.На женско всичко му приляга, пък и когато тейкото така е казал, така ще да е!