Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Black_crowned_night
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14152

Онлайн са:
Анонимни: 572
ХуЛитери: 1
Всичко: 573

Онлайн сега:
:: diogen

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕхо
раздел: Разкази
автор: giro

Новият асфалт насърчително летеше под колата, а юрналото се встрани от нея златно поле нямаше свършване. Само планините, далеч пред погледа и по-прозрачни от летния въздух, даваха граница на този безкрай.
Старият, очукан път забави движението, но зарадва очите с рошавия си, зелен тунел. Завоите се сгъстиха, а когато започна макадамът, колата се разохка. Благодарно спря във високата трева пред изоставената хижа, пълна с тишината на изпятите в нея песни за човешкото щастие.
Пътеката гостоприемно се поклони и с мекото си, пясъчно тяло въведе погледа навътре в широколистната гора. Птичето сопрано и баритонът на вятъра придаваха на иначе обикновените горски цветя, особен смисъл на причина - непонятна, но осезаема. Пътеката се надигна под краката, камъните спъваха. Тъмнозеленото на смърчовете и студеният въздух между тях бяха облекчение, но и атавистично притеснение. Смолистите шишарки хрускаха под краката, а килимът от медените иглички шептеше.
Към билото пътеката пак омекна, но, потънала между тях, едва удържаше напъна на високите чимове; жилавият клек се опитваше да спре натрапниците по нея. Горе, в простора на планинската пустиня, тя изчезна и само жълто-черните ръждиви колове водеха към хоризонтите - хоризонтите, които властно теглеха лакомото съзнание и объркваха... Объркваха с възникналия спонтатен копнеж да бъдат докоснати, преодоляни, погледнати от ръба им, но най-вече отвъд него, с лекотата на своята постижимост и с тъгата от циничния разум, че тя е невъзможна.
И тя остана там със сълзите си, разнищени от вятъра и с погледа, изсмукан от хоризонтите. Сетне слезе в старата хижа и в нейната сиротна тишина чу ехото на своето щастие.


Публикувано от Administrator на 01.08.2018 @ 13:09:18 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   giro

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.05.2024 год. / 04:39:28 часа

добави твой текст
"Ехо" | Вход | 2 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Ехо
от libra на 02.08.2018 @ 21:42:52
(Профил | Изпрати бележка)
все едно бях там, докато четох..
красив текст


Re: Ехо
от dandan на 01.08.2018 @ 22:47:47
(Профил | Изпрати бележка)
Леле, колко живо и истинско е всичко написано! Никога не съм си представяла, че пътеката може да се поклони. Благодаря!

Преживяно е.


Re: Ехо
от giro на 02.08.2018 @ 00:57:23
(Профил | Изпрати бележка)
и аз благодаря за отзива!

]