автор: Angelche

Оставете ме да помечтая,
нали се знае, че мечтите са безплатни.
От пясък замъци да вая
да полетя в небето необятно.
А надеждата къде е?
Тя казват, умирала последна
чакам я, дано не закъснее
до нея смело да приседна.
На страха оковите да счупя
да се сринат замъците отведнъж
с пясък времето да купя
дъгата да има, в слънце и във дъжд.
А щом наситя се с мечти
и те до край са изцедени,
и пясъчното време се стопи
ще свия крилата си изпепелени.
И свойте бисери ще занарежда
все същата изстрадала мечта
стаила в себе си онази надежда
която последна умира
тя ще чака в бъдното, в вечността
приютила болка и истина
като забравено писмо до поискване.