автор: Mia2442

Има една случка от ученическите ми години, която колкото повече се разказва, толкова по-смешна става. А тя се разказва на всеки 5 години – на сбирките на класа. И се сдобива с все по-чудновати детайли и версии, че накрая се чудя, аз била ли съм в тази случка или тя просто си е заживяла самостоятелен живот и си се разраства във времето и пространството като истинска Случка.
Имахме един съученик Георги Русия, който реши да си празнува имения ден в родното си село и покани целия клас. Момчетата с ентусиазъм приеха, но момичетата се притеснявахме, че родителите няма да ни пуснат. Обаче момчетата го удариха на чест, казаха, че сме „пъзли” и че Георги Русия много ще се обиди. А един съученик –Пламен – обеща да ни закара и върне с трабантчето на баща си.

И в уречения ден Пламен ни натовари няколко момичета и тръгнахме. В по-късна версия чух, че в трабантчето сме били 11 човека, което малко ме съмнява, но кой знае – може тогава трабантите да са били по-големи.

Както и да е – отзовахме се на дълга селска маса, отрупана с мезета и печено агнешко. Ние, момичетата, се бяхме уговорили да не допуснем Пламен да пие, за да ни върне обратно. И той наистина не пиеше. Но стана 19 часа, когато последният автобус от селото към града беше вече заминал и сякаш по команда всички момчета казаха :

-Наздраве, Пачане!

- Наздраве, братлета – отговори Пламен и обърна на екс голяма чаша с ракия.

- Ама, Пламене, как ще пиеш – нали обеща да ни върнеш в града!

- Е, да, ама вече пих – ще спите тук! – с доволна усмивка каза Пламен и намигна на другите момчета.

Леле какъв вероломен заговор!

По онова време нямаше мобилни телефони, за да се обадим на някой баща да ни прибере, и ние, три приятелки, решихме, че ще вземем „стоп” от селото до града. Георги Русия, явно се чувстваше гузен от номера, който ни бяха скроили, и дойде да ни изпрати. Но какъв „стоп” в това забутано село късно вечерта – накрая ни спря един „ЗИЛ”. Това е товарен камион с отворена каросерия – трите момичета влязохме в кабинката, а на Георги казахме да се качи в каросерията и да ни пази. Пристигнахме читави до града и май родителското тяло така и не разбра.

На другата сутрин чухме съвсем различна версия – как шофьорът е кривнал към една горичка и е искал да ни свали всичките, но Жоро Русия го е обезвредил и ни е закарал до града.
Ние нито отричахме, нито потвърждавахме разказа на Жоро, защото бяхме сърдити.

Обаче след 5 години, на сбирката на класа, се оказа, че са ни изпратили с камиона няколко момчета, дори и Пламен. Камионът е бил натоварен с кокошки, и не е било ясно откъде се кряка повече – от кабинката или от каросерията. Накрая всички слезли с по 2 кокошки - да си ги гледат на балконите за яйца, а само Пламен, бидейки не много трезвен, хванал петел.

На по-следващата сбирка на класа – в Зила вече бяха натоварени всички момчета да ни изпращат, но Пламен изпаднал на един завой и сме спирали да го търсим, а пък Зилът превозвал брашно и всички момчета така се били набрашнили като мелничари, че ги арестували за неприличен външен вид.

На последната сбирка на класа не успях да отида, но чух, че Случката е развита до степен - стопирали сме един танк, с който сме минали Сръбската граница, а Георги Русия е пял с цяло гърло” Три танкиста, три веселих друга”.

Тази година пак ще се събираме – на всяка цена ще отида – много искам да чуя как сме стопирали ниско летящ хеликоптер, а и да разбера какво е пял Георги, който някога беше рус.