автор: edelweiss_95

В двора на Хаджистояновата къща растeше стара лоза, която всяка година раждаше бяло десертно грозде. Освен лози и редица прекрасни цветя, в градината на дядо Стоян, отскоро бе засадена и една млада лилава роза.
Веднъж дядо Стоян почиствайки своя не много обширен, но сравнително подреден двор, забеляза, че лилавата роза не цъфти. Приближи се по-близо и видя тънко лозово клонче да се спуска от чардака, увивайки се спираловидно в нея. Същевременно, розата, се издигаше все по-нагоре. Като приключи работата си, дядо Стоян, се разположи под астмата, за да хапне. Докато обядваше му се стори, че някой говори. Поогледа се, но наоколо нямаше никой. Позаслуша се отново и тогава дочу.
- Лятото е към своя край.
- Вярно е, но съм убеден, че другата пролет ще бъдем отново заедно.
- Прав си, но не съвсем. – с тъга изрече розата. – Може би, аз - да, ала ти навярно не ще бъдеш тук... и нещата ще са различни.
- Но, какво искаш да кажеш с това, че ще са различни? - объркано попита тънкият летораст. С мъка, розата продължи.
- Всяка пролет в началото на месец март, господарите правят резитба на своите лози, за да има повече плодове през лятото. Молех се този момент да не настъпи, но не можех повече да мълча.
След като изслуша розата, филизът попи капките, които се стичаха по нейните листа и нежно ѝ продума.
- Дори и да се случи подобно нещо, пак ще съм до теб. Ако се случи така, че не можеш да ме докосваш, то поне, ще се наслаждаваш на кехлибарените гроздове, които ще красят чардака.
Щом разговорът между двамата приключи, дядо Стоян, взе червен конец и го завърза за лозовото клонче. Това бе сигурен знак, че той, нямаше да го прекърши идната пролет, когато щеше да започне резитбата.
Някъде в края на месец септември, когато падна първата есенна слана, розата и лозовият филиз, увити един в друг, заспаха.