автор: wawel

Всъщност, писателите нямат автобиографии. Или поне не такива, които биха могли да бъдат представени разбираемо пред официалните власти, публиката и близките им хора. Един пример:
Роден съм през 1984-та на Оруел. Местото нема никакво значение. Благодарение на любознателност, въображение и четене на книги, почти не живях в него. Физическото ми тяло си беше там през цялото време, но обитавах и някъде другаде.
На около 9 годинки се пренесох и в Дания. Благодарение на пипи дългото чорапче. И мога да Ви уверя, че докато тя си е там - няма нищо гнило в тази страна. Последваха години на натрупване и растеж. Погълнах много и различни автори. През 1979-та ми се случи важно събитие. Благодарение на филма "Коса" се преселих в Ню Йорк. Окончателно, безвъзвратно и за много дълго време. Постоянно имах чуството, че там стават събития и границите на духовността се разширяват и преместват. На тоя фон жадно търсех нещо по-така и тук. Уви, нищо не ми хвана окото. Партийната пропаганда и плоските образи породиха в мен отвращение към приповдигнатия тон и соцялистическия реализъм. Имах и леки вояжи към Москва. Признавам, че литератирата там е много стойностна. Обаче, има един голям проблем. Говори ти за лечение на простатит преди изобщо да си изпитал оргазъм и да си парвил секс. Четеш тежко, напоително, едни 500 страници, виждаш образите, но не може да осмислиш цялата картина на 15-16 години. Друго си е директния подход на Хамлет и Дон Кихот, дават необходимия резултат. Заредиха се двойки по литература, защото влизах в ненужни спорове и не ми беше интересно да чета асен разцветников - примерно. Ше ви призная и една грешка на възприатието, породена от неопитност и крехка вързраст. Та, преподават ми Гео Милев. Титан и гении. Обаче, както ми го обесняват го виждам като плакатна агитационна живопис и дотам. Доста по-късно по-късно, преди 4-5 години изпитах истинската сила на гения.

Главата ми -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла

Повярвайте ми, ако тогава ми бяха показали това стихотворение в час, щях да го разбера, почуствам и да вържа нещата. Но, септември не стана май.
Някъде около излизането на филма "Ах този джаз" прописах. Естествено, любовни стихотворения. Смея да твърдя, че се реализирах доста добре като "творец" по кръчмите. Още от самото начало ми стана ясно, че лирическите отклонения нямат влияние върху обекти от моя набор и по-млади. За сметка на това, ако един бледен юноша, какъвто бях, се курдиса на някоя маса в заведение като "стадиона", "попското", или дори "кафе-сладкарница варна", зашари с очи къмто свободни каки, около 35-40 годишни, присламчи се и започне да РЕЦИТИРА за любов, кръв и смърт /основни теми в стиховете ми още оттогава, че и до днес/, неизбежно получава безплатно питие, разговори за голямата им ДУША и много як секс. Днешните младежи си мислят, че са измислили консумацията в клубовете. Обаче, още в древния Рим си е имало "оргия с бюфет". Много е възбуждащо да ти прават свирка в гримьорна на театър, от мен да го знаете. Ако си предполагате, че поетическите ми изяви по кръчмите продължиха ден, два или три, не сте съвесм прави. Започнаха в лето господне 1984-то и се проточиха чак до 2007-ма година. А алкохолните пари още се витаят във въздуха. Един достойно пропилян живот.
Голямото сътресение в хедонистката ми житейска практика случи през 1989-та. Перестройката взе, че свърши и започна ПРЕХОДЪ. Родина Мать зовет! Така де, за всяко поколение неизбежно има по едно изпитание-революция. Странното беше, че в началото ходенето ми по кръчми дори се засили и стана по-ярко. Имахме самочуствието, че сме в центъра на света. Информационна точка номер едно. Можеше да напишеш дори как си си вързал обувките тази сутрин и някъде, в другия край на планетата, някой да публикува това като новина. Подобно усещане е опияняващо.
Към средата на 1991-ва година ми се изясни, че в тази страна и точно по това време импресионистите окончателно са станали зъболекари. За да не остана по-назад, смених рязко настроенията и заниманията си и започнах полулегални финансови операции на "магурата".........
Беше именно така: стоя си на бродуей, въртя рисково пари с малка ежедневна загуба и чакам да си намеря спонсор, меценат или поне продуцент за несъвсем злободневните си писания. Красиво време.
И идваме към настоящия момент. Преди около 4 години почуствах импресионизма и предположих, че ще започне да се усеща в моите текстове. Чрез отстраняването на всичко обяснително. Да се напише само онова, което е почуствано, премислено, преживяно. Публиката се пита с каква шапка е облечена героинята или къде стои, докато прави шпагат наблюдавана от съседа? Да продължи да гадае. Важно е да следи действието със затаен дъх и от текста да лъха на съдържание, точно както играта на светлината в картините на импресионистите.
Заплених се и от сюрреализъма. Тогава се започна: нетноизчанчен стил, борба на форми вътре в творбата, пълен непукизъм относно "граматическиправилното". Мерси Пикасо, Фрида Кало и Марк Шагал. Черпим Ви по едно питие. Благодарение на Вас, писаниата ми или изпъкват, както е станало с Вашите картини, или не струват нищо.
Не предполагах обаче, че ще превключа и на кубизъм. Едва тези дни почуствах този стил безкраен, както го описват. И се завърнах към добрата стара руска школа от 20-те години на двадесети век. Още не си личи в реденето на буквите, но се очаква да ви атакувам с бело върху бело. Може би в порноромана, може би в други неща. Не е ясно. Факт е обаче, че ми кънти в главата всяка вечер. И имам наистина много работа.