автор: osi4kata

Човекът разговаряше със своите мъртви,
увиснал между пъкъла и рая,
забравил с охота какво го свързва
със живите. Очакваше си края
и никак не тъгуваше, че иде -
подготвен бе за него, взе от всичко,
което може да се чувства, да се види,
научи се да мрази и обича,
привикна да прощава, да забравя,
преглътна планини от страх и болка,
в реки от щастие се дави,
живя в мизерия, живя в охолство.
Човекът не намери свое място,
навсякъде се чувстваше в дома си,
дори сега не бе съвсем наясно
душата накъде ще се забърза.
Под него зъзнеше олющената пейка,
над него спореха душите
на мъртвите му, ангелите пееха,
рогатите - търкаляха звездите
и беше толкова невероятно,
и беше толкова красиво,
че в крайна сметка той реши внезапно,
че по-добре е да не си отива.