С теб се помним отдавна, приятелко,
неразделни сме чак до абсурд
и сме свикнали толкова заедно,
че не се забелязваме един-друг.
Ти ме давиш в очите си, черните,
и разплиташ за мене коси,
не ме питаш, а лягаш до мене,
вперваш поглед в прозореца и мълчиш.
Може би не те искам понякога
И изчезвам да гоня мечти,
Но когато се връщам на прага ти,
ме прегръщаш без гняв и кавги.
Много път сме изминали заедно,
с теб какво ли не съм преживял,
след илюзии сме оцелявали
и не един смъртоносен мираж.
Да, от време на време ме смачкваш,
ставаш мрачна, и зла, и горчива,
но това е въпрос на характер,
пък и сякаш не сме се избирали.
Явно с теб сме венчани, приятелко,
До раздялата на смъртта,
Вече свикнах, обикнах те даже,
Моя вярна и сигурна самота.