автор: lennichkata

Метлата обожаваше всичките дванадесет деца в приюта, но имаше и своите малки пристрастия. Марго тя обичаше, така както се обича въздухът, без да му мислиш много, без да се питаш защо. Светло и ясно, и просто. Яшо, обаче караше старите й клечки да потръпват болезнено.
Явор или както всички обичаха да го наричат, Яшо, беше момче на четиринадесет години. Лицето му издължено и светло, очите му оловно сиви и толкова дълбоки, че погледът ти не намира дъното им, косата му момичешки мека и тъмноруса на цвят, като късно събрано сено. Приютът бе единственият дом, който той познаваше. Майка му починала при раждането, а баща му не пожелал да отгледа своето недъгаво дете. Ящо страдаше от парализа, не можеше да движи краката си и откакто се помнеше седеше в количката. Баща му го бе оставил още през първите му часове пред заключената врата на малкия параклис на селото, в студената декемврийска нощ, нощта преди Рождество. После казват отишъл в кръчмата. Там и го бяха видели за последен път. Дядо Ставри, който се грижел за параклиса по онова време, намерил Яшо и го прибрал в малката си къща на края на селото. Старецът се грижил с много старание и обич за бебето, но за нещастие след няколко месеца добро му уморено сърце се предало и той се преселил в царството небесно. Оттогава приютът станал единственият дом за Яшо. Мрачните сиви стени се огледали в дълбокото синьо на очите му, проникнали в сърцето му и го заразили с тежката си тъга. После и очите му посивели, но останали все така дълбоки и неразгадаеми. Метлата помнеше трепкащото синьо и с всяка своя слаба пръчица вярваше, че ще дойде ден, светъл и блестящ като сребърна люспа, когато изтърбушената входна врата на приюта ще се затвори завинаги зад гърба на един млад мъж, висок и строен, с усмивка на устните и с развят перчем, момчето с най-сините очи на света.

Яшо обичаше звездите и математиката. Наблюдаваше звездите и пресмяташе нещо наум. После записваше поредица от числа в една поизмачкана червена тетрадка. Преглеждаше внимателно написаното и затваряше страницата. Яшо обичаше и Марго, заради усмивката й, заради смешният й вирнат нос или заради небрежната й момчешка походка. И той не знаеше защо. Вечерите, когато двамата се измъкват тайно в задния двор, когато тя вдига твърде много шум и говори почти без да си поема дъх, когато му разказва своите измислени истории за чудноватите същества, които живеят в мазето на сиропиталището, когато се смее силно и в трапчинката на лявата й буза потъва сребърен лунен лъч, когато бръчка смешния си нос, щом навън захладнее, тогава му се искаше да е здрав, да стъпи на краката си, да хване Марго за ръка и да побягнат надалеч, заедно. В такива вечери сърцето му трепкаше бодро, а в очите му проблясваше стаеното синьо. Тетрадката оставаше затворена, само звездите блещукаха и предаваха кодиран сигнал. Марго не разбираше от кодове и сигнали, но знаеше, че Яшо не е добре, много често се налагаше доктор Радев да идва от София и с всеки следващ път погледът му ставаше все по-угрижен, той все по-приведен,а бръчките по челото му все повече и все по-видими. При последното му идване по спешност, Марго чакаше ужасена на пейката пред входа на приюта. Есента бе забравила шарените си дрехи и се размотаваше унило, наметнала мокър шлифер от сива мъгла.След около час, докторът затвори чантата си, усмихна се и намигна уморено на Яшо. В дома имаше още няколко деца за преглед. Той дръпна пожълтялото перде и се вгледа в пушека на комините. Някъде, там , където плавно и леко се издига пушекът, някой приготвя вечеря, пече малки кръгли хлебчета и подправя ароматна пилешка супа. След час ще се стъмни, вечерта ще дотича по калния път, ще се вмъкне премръзнала през врати и прозорци, ще светнат лампите, ще грейнат с топлината си печки и огнища, а хората ще седнат да вечерят. Майките до дъщерите, бащите до синовете. Там, където се издига белият пушек. Там, не тук. Докторът пусна обратно пердето. Тогава видя на мократа пейка малката, изтръпнала от влагата Марго. Смигна още веднъж на Яшо и се затича надолу по стълбите. Грабна палтото си от закачалката в коридора и се втурна навън. Денят се разпадаше в сълзите на бледата, опърпана есен. Светна окото на старата изкривена улична лампа. Докторът метна палтото си върху раменете на Марго, тя се сгуши в него и вдигна очи. С надежда. Но надежда вече нямаше. Доктор Радев не бе добър лъжец, изобщо лъжец не беше. Марго плачеше безутешно, той не можеше да стори нищо, за да утеши скръбта й. Тя бликаше гигантска и неудържима от очите и сърцето й, падаше с трясък по студения под, блъскаше с юмруци по стените и виеше под прозорците. Докторът се изправи и погледна Марго. Тя го гледаше също и в погледа й крещяха и болка и гняв, и ярост, и мъка. Защото на този свят нямаше лек за момчето с най-сините сиви очи. Нейното момче. Лек нямаше, само чудо можеше да го спаси. Реотанът на печката изсъска и потъна в бледа синя светлина. Докторът тръгна нагоре по стълбите. Марго изтри сълзите си, закачи палтото на доктора в коридора и влезе в кухнята. Метлата я чакаше зад вратата, знаеше защо бе дошла и клечиците й припукваха радостно.

Утрото се пързаляше с мокри кънки по стъклата, комините си поемаха дъх, за да запушат след малко отново, две кучета сънливо се протягаха и душеха есента. Тя, засрамена от лошото си държание през изминалите дни, рано-рано бе хвърлила измокрения шлифер и изкъпана със слънчеви меки лъчи бе облякла най-цветните си дрехи.

Стрелките на раздрънкания будилник не помръдваха. Гладно врабче свирукаше на перваза. Слънцето изпъваше лъчи, стъклото ги улавяше с измама и ги стапяше в цветни петна. Марго отвори очи, подскочи като опарена и боса хукна по коридора към втория етаж. Блъсна вратата, тя изписка и се спря на средата. Количката на Яшо стоеше до прозореца, празна. Някой спря за миг дъха й. Капчици студена пот блеснаха по челото. Тя бутна вратата докрай и пристъпи с ужас в стаята. На пода лежаха три счупени цветни пръчици До леглото стоеше изправено високо момче с червена тетрадка в ръка и се усмихваше с най-сините очи на света.