автор: zika

Седнах на полянката при чешмата. Затворих очи и се заслушах в звуците – щурци, птици, жужене, вятър... И този неповторим аромат, който омайва. Аромат на бор, трева, бъз, цветя...
После, после намерих дървото с преплетените клони и поляната с червено омайниче. Това беше мястото, но от билката нямаше и следа. И от овчаря Колче, който ми я показа преди години.
Снимам глухарчета... и детелини. Снимам и небето, синьо като коприна. Кучетата се появиха първи. После долетя гласът на човека:
– Не бой им се! Кротки са! Само ще те подушат...
Стоя и не мърдам. Подушиха ме и завъртяха дружелюбно опашки.
– А, добър ти ден! – казва възрастен овчар. – Какво така към нас? Ако е за гъби, иди към изворчето. Тук тревата е куча и нема челядинки. Там, на поляните, ще си набереш и киселец.
– Не съм за гъби – казвам аз. – Търся Колче и една билка за лек. Помня мястото – тук е, но билката я няма.
– Нема го Колче – отвръща той. – Отвея го Ветеро.
– Как така го отвя? Какъв вятър?
– Ветеро на живота.
Чак сега видях, че този остарял човек е Колче.
– Боже! Не те познах! Какво е станало с теб?
– Нали ти казах – отвея ме Ветеро. И сега – тука съм, ама ме нема...Душата ми я нема. Отлетя с дечицата ми... Умреа миналата година.
Стъписана, изслушах за катастрофите, в които загинали едно след друго момчето и момичето му.
Наведох се да снимам глухарче, за да не види Колче сълзите ми.
– Да те снимам?– питам Колче.
– Па, снимай ме – казва той. – Малко съм бучав в главата, ама давай! Те, животните, такъв си ме аресват.
Първо галя Шаро и чак след това идва ред на снимането.
– Това е овцата на момиченцето ни – казва Колче. – А това – кучето на сина. Много ги обичаха, та сега ги чувам. Господ чува них, децата ни, аз животинките им. Като глухарчета ги отвея Ветеро на живота. То и нас ни брули, ама тех отнесе без време. Да му се и невиди!
Снимам глухарчета...и детелини.
– За коя билка питаш? – казва Колче.
– За тази, дето ми даде преди години – желязното биле. Тогава спаси крака на приятел. Нали тук я брахме заедно – средата на юли. А сега не мога да я открия.
– Тука е! – казва Колче. – Ама се крие. Откак загубих душата си, и от мен се крие. Има билки, дето ти чуват мислите. И ако немаш вера, нема да ги видиш. Тука са си, ама и не са. Като мен. И като теб.
– И сега какво да правим? За лоша болест ми трябва – казвам аз. – И съм изплашена и обезверена.
– За тебе ли? – пита Колче.
– За мен – казвам аз. – И да знаеш, че почти съм се предала...
– Предаваме се, като спрем да питаме – въздъхва Колче. – Тогава и се разболеваме.
– Кого да питаме и за какво?
– Старите хора казват, че за да видим и отчуваме дните си, требе да питаме. Ама така да питаме, че като дойде ответ, по друг път да тръгнем. По-добър. Но идваме на този свят с малко питания, затова много требе да внимаваме. И малките питания са важни, колкото големото питане. Малките водят към най-важното питане. Затова се не пита напразно.
– Как се разпознава това питане? – питам аз.
– По буцата в гърлото. Това питане трудно се изрича, щото идва с отговора. И със страха. С Големия страх! Отговорът на въпроса идва от душата, кога сме я притиснали в ъгъла и тя неможе повече да отстъпва. Тогава и Ветеро идва. Ветеро за глухарчета. И чака. Подухва леко...и чака, пущината му. Чака да види какво ще правим. Дали ще последваме Отговора или не.
– Значи, този, Истинният въпрос, е на живот и смърт.
– Да! – казва замислен Колче. – Кога сме докарали нещата дотам, че Душата казва: – „Или – или!”, – требе да се сопрем и да решим накъде сме – ако сакаме да живеем.
– Искаш да кажеш, че вече нямаме избор. Умираме, защото не сме си намерили въпроса?!
– Не! Въпросът и отговорът се знаят. Кога бегаме от тех, тогава душата ни уапва отвътре и се разболеваме. Щото сме я предали. Предали сме нас си... И се смаляваме, смаляваме..., и олекваме...И Ветеро и леко да подухне, отлитаме като глухарче. То, рано или късно те отвеява, ама ако сме без дар и на оня свят, сме загубени...
– Какъв дар?
– Да го живееш пустия му Отговор. Това е Дарът. За него сме дошле на тая земя. Това е тайната между нас и Господ.
– А билката за какво е? – питам аз. – За душата или за тялото?
– Билката е милостта на големото – отговаря Колче. – Защото и големото търси малкото. Билката е и молитвата на малкото към големото. Затова моли се! Трябва да се смирим и да верваме. Най-вече в себе си. Затвори очи и се моли билката да се покаже...А после, после желязното биле ще „натежи” и Ветеро нема как да отнесе без време душата.. И ще си приготвиш Дара – да изживееш съкровеното – това, за което си на земята.
– Как да се моля?
– От сърце и душа – казва Колче. – Разкажи на билето за мечтите си. Дай обет, че ще последваш отговора на въпроса – защо си на земята. Сподели му тайната си...
...Отворих очите си. Бях седнала на полянката при чешмата. Щурци, птици, жужене, вятър...И този неповторим аромат, който омайва. Аромат на бор, трева, бъз, цветя... После, после при дървото с преплетените клони и поляната с червеното омайниче, видях желязното биле...