автор: fluBalu

До глезените в прах,
в ръцете – облак.
Дои го, ала облакът не пуска
ни капка дъжд
и прашните окови
се впиват в осолената му кожа.
Препъват го
в отчаяната почва
и облакът спаружено издъхва.
Две капки пот
завират и се пукат,
за да залеят с лавата си гроба.
Ще дойде ден
и някой ще открие
оазис сред растящата пустиня.
Но днес не е.
Пустинята оплаква
градините, които сме убили.

Цвета Иванова