автор: LIANIK

***
Черковните камбани, пеещи и възхваляващи „Христос воскресе!”, забиха празнично. Зората едва пристъпваше по небето, а селото затрептя от светлия и чист звън, разтресъл въздуха. Не беше замлъкнал и последният камбанен тътен, и от къщите, през вратите се показаха малките главички на децата.
Дворовете и прашните коларски улички се изпълниха с чист и нов живот. Ех, как чакаха децата този ден! Колко яйца щяха да преборят, да се натъпчат до насита тези чисти тела. Имаше топли пухкави колаци, големи сладки кравайчета замесени с пчелен медец, а вапсаните яйца светеха така, че дечурлигата ококорваха очички и забравяха да дишат, омагьосани от преливащите се цветове. Великден беше – най-тъжният и най-светъл празник за хората.
Стойка не можа да спи. През цялата нощ тя се въртеше, ставаше и лягаше пак, като че ли нещо я душеше, а не знаеше какво е. Една кукумявка се бе завъртяла и цяла седмица не можа да я изпъди, а и кучето ровеше дупки из хармана, като че ли лисици търсеше. Лоша поличба беше това, такава, дето ѝ свиваше душата.”На умряло ще да е!” – въртеше се из главата ѝ. – Ех, свети Архангеле! Човешки Душевадецо, не можа ли още да почакаш?”
Най-после пукна зората и въздухът затрептя от празничния звън. Тя стана ѝ се облече. Изми се ѝ погледна дали още спи Марга. Момичето вече беше будно, затова Стойка тихо ѝ каза, какво да стори, че да помогне. Двете жени се разшетаха, напалиха огнището, разтвориха вратите и прозорците, замесиха тестото. Яйцата вече бяха начервени и сега почиваха наредени в две големи кошници, чакащи момента на истината – кое от тях ще е най-здравото.
Стойка от вечерта беше накиснала боба, нарязала бе дреболиите и рано свършила с приготвянето на агнето, и ичерлика(дроб сарма), за да го сложи да се пече. Ръцете ѝ пипаха чевръсто, а ѝ Марга я слушаше и прилежно изпълняваше, всичко, което и беше заръчала. По някое време, като нареди стъклата с ракията, за да са готови за хората, тя се запъти да нагледа Кольо. Той още лежеше в леглото, отпаднал и свит, и в първия момент на Стойка ѝ се стори, че не диша:
- Бре, Коле ,бе жив ли си? – извика тя и се завтече към него.
Кольо бавно отвори очи и тъжно се усмихна, сякаш му костваше много това, а после, каза:
- Стойче! Ех, Стойче ! Хубаво е на човек да му остане време, делата на този свят да си нареди.
- Коле! – жално проплака Стойка. – На кой ме оставяш мене? Взема ме, а сега ме парясваш, тука да остана, сама!
- Оставям те, ама сама не си. На най-хубавото те оставям Стойче, на най-милото ми,равно на тебе! Сега иди, викни Митко!
Стойка се опита да възрази, но Кольо я погледна с жалните си, пълни с молба очи и тя просто излезе.
Ратайчето Иван, което идваше да помага за мъжката работа, тъкмо отваряше портата:
- Христос воскресе, како Стойке! – провикна се то, от сутринта усмихнато, щото знаеше, че веселбата в Ханджийското щеше да продължи поне два дни.
- Бързам Иване! – каза Стойка и сви по пътя към селото. В началото крачеше ситно, бързо, но после, като хвана полите си с ръка, хукна по пътя към бялата голяма къща.
Леля Ленка, тъкмо премиташе пред къщата, че да е чисто, като дойдат дечицата, да им се раздава за Господа. Нейната майчина душа беше спокойна и радостна, защото нейния син беше жив и здрав, и вече при нея си оставаше.”Ходи, горкият по широкия свят, броди, ама от родното и любимото не се бяга. Където ти е сърцето, там и животът те чака. – мислеше си тя, докато ритмично избутваше пепелта с харманската метла, ту в ляво, ту в дясно, покрай дувара. Вдигнала беше поглед само за малко, колкото да изчака пепелта малко да се слегне, а насреща по пътя се бе задала, тичаща Стойка. Нейните развети коси, падналата на врата кърпа и развълнуваните и женски гърди, подсказаха на леля Ленка, че се бе случило нещо лошо. Стойка едвам се спря, гърдите ѝ се надигаха от усилието да мине по-бързо пътя, и сега, накъсани излязоха нейните думи:
- Аз…лелю Ленке…Митко…Кольо го вика…Отива си …
Леля Ленка извика:
- Митко, бре! Мите-е-е?
Митьо тъкмо се миеше наведен до чешмата, дето баща му беше построил в двора, когато я чу. Той, бързо изплакна сапуна от лицето си и вдигна глава към портите. Когато видя Стойка, забрави що правеше и направо към нея се завтече:
- Кольо?- запита кратко той.
Стойка, само кимна с глава.Това му стигаше. Бързо се пребърса с кърпата, подаде я на майка си и като хвана за лакътя Стойка я повлече след себе си, обратно по пътя за странноприемницата.

***
- Ти влез. Тебе повика. – застанала пред вратата на стаята каза Стойка на Митко. После се обърна и се скри зад ъгъла, където беше общото помещение. Митьо поседя така, още някое време, загледан в посоката, в която беше изчезнала младата жена.” Ех, Стойче, да бях аз! Мене да ме вземеше, наместо Кольо! Боже, мен само майка, ще да ме жали, а те… Още живот имаха, и живот щяха да създадат!” – си помисли той с горест в душата, а после влезе през вратата.
Кольо се беше надигнал и подпрял гръб о стената. Когато чу шумът от забързаните стъпки на двамата, той отвори мътни очи. „ Иде ми краят, Боже! Чувствам го! Зная го, защото ти ми говориш! Ха, да направим с тебе една търговийка, като за последно, че като ме вземеш, да не съжаляваш, а? Като ги сбереш, да не даваш да ги разделят! И не ги прибирай скоро при тебе, остави ги, и от моя живот, дето ми съкрати да вземат, че да се радват. Не ги оставяй сами, да не съхнат, като дървото без плод. Дай им рожби, че да възхваляват името ти, царството ти и да бъдат твой род!” – замоли се той, пламенно и от цялото си сърце, така, както дори и сам човек, не можеше да измоли за себе си. Трудно ѝ беше на Стойка, знаеше го Кольо това. Ама и това време щеше да мине, и отмине. И черните Митьови очи, щяха да заздравят раната, що оставяше в сърцето на булчето му. ”Мил съм ѝ, зная! А, едно време, нейните очи само него търсеха, и не знам, как стана това, накрая за мене прогледнаха. Ама, това що е трябвало да стане, ще да стане! Не можеш го спря, щом повелята е от горе.” – усмихна се болният и отправи чист взор към човека, който обичаше повече и от себе си.
- Коле? – повика го тихо, внимателно някак, гласът на Митко.
- Жив съм още, брате! Не бой се! – отвърна му Колето, сега усмихнат, така, сякаш, бяха помазали вече душата му. – Ела тук до мене, но преди това, раздигни тези черги. Отвори ми да влезе светлината на празника. За последно да го усетя – мириса на печеното агне, на топлата погача, на дишащата майчина земя.
Митко въздъхна тежко и стори, това, което приятелят му го помоли.
- Брате, няма ли път назад? – попита.
- Няма. А и време е вече, стига ми толкоз по тази земя. – слабо отвърна Кольо. И, като погледна нагоре, към красивото, сега осветено от струящата и играеща светлина, лице на Митко, сърцето му се изпълни с една, такава благодат, че се задъха.
- Обеща ми, Мите! – пророни почти бездиханно Кольо.
- Обещах. – се завтече към него Митко и като падна на колене до леглото, извика с цялата си душа. – Заклех ти се, брате!
- Закле се. – пророни с усмивка приятеля му, - Брате, при тебе остава сърцето ми!
С тези думи последният дъх се изниза от все още топлата гръд, а бистрият, до преди миг поглед, изгасна. Застинали бяха очите, а душата поела своят полет нагоре, профуча към небето, където я чакаше топлината на бащина и майчина повеля, диплеща се през време и пространство, като топла вълнена къделя. Кольовото дайре, беше замлъкнало, а Господ прибра от тази земя един добър човек.
Стойка видя пребледнялото лице на Митко и цялата изстина. Още от вечерта, сърцето ѝ знаеше, че ще се случи, но сега…Вопълът се отрони от устните ѝ, тя подви колене, разсипвайки съдове по земята. Стон, първо тих и едва доловим, после още един, и втори – и нейната душа завибрира, изпъна се, като струна, а сърцето ѝ изсъхна в едната си половина.
Почерни се нейната душа,нейното женско сърце, бездиханно туптеше, но като без кръв беше. Студен, самотен и болен беше околният свят. Как се прежалваше любим човек? Как се поставяше черта на нещо, градено с толкова любов и надежда!? Нищо…Нищо не свършва просто така! Човек не забравя лесно, нито лошото, нито доброто. Следа оставя всеки в нечии очи, в нечия душа, а чуждото сърце трепти от картини на отминалите времена.
Митко приклекна до Стойка, вдигна я от земята, но дори да отвори уста, не можа да отрони нито дума.
-Ти къде беше? Къде? – заудря го изведнъж тя. – Къде скиташе и се радваше, а той тука за тебе страдаше?
Митко отпусна ръцете си, остави я да удря, колкото иска, колкото сила има, колкото нужно беше. Тя не видя изпълнените му с болка очи, не забеляза спрелите се солени вълни, приютили се под неговите клепачи, защото и той сам се винеше, сам се удряше и съжаляваше.
Трудно е човек да разбере една мъжка душа как си отива, но невъзможно е да прогледне несигурният и неузрял човек, и да види, това което се крие в другия.Така ѝ Стойка не можа да прогледне за болката, която таеше туптящото Митково сърчице, заета беше тя, да чувства своята горест и тъга.
На Великден, за пръв път от толкова години в Ханджийското нямаше веселба. Агнето беше изкарано и оставено да изстине, хлябът завит, чакащ за опелото на сутринта. Селската странноприемница не остана без хора, до вечерта стиснали китки в ръка,завили в хутите (престилки) колаци и яйца, прииждаха хората, да се сбогуват, за последно с Кольо Дайрето. Нямаше я вече онази усмивка на смуглото му хубаво лице, останала бе само пътеката от разпилени спомени в сърцата на людете, които бавно щяха да окапват през времето, като есенни листа.
Бащата и двамата братя на Стойка бяха дошли със семействата си. Въртяха се, помагаха и утешаваха, но бащиният поглед отведнъж разбра, че милото му дете, дъщеричката му, не е сама. Извисил се сред другите като скала, Митко нареждаше какво да се прави, какво трябва да се реши и всички го слушаха. Бай Илия, колкото и мъчно да му беше, изведнъж се почувства, някак по-лек. „Брех, да му се не види, ма Донке! Имало нашето да пати, ама и късмет да вади! – размисли се той. Често, откак се спомина жена му, като се почувстваше в затруднение и несигурен някак, той и говореше. Така по-леко му ставаше и на сърцето, и на душата, ама старческите му очи не изпускаха, това което живота нашепваше. Нямаше как той да не види мъката на Митьо, но и скритата нежност, и отдадеността на едно мъжко сърце, към жената, която обича. Затова тихо чакаше, каква ще да е този път повелята на Бога.
Заради празника, попа щеше да направи опелото, сутринта, преди погребението. Леля Ленка беше дошла, но остана. Помогна тя на Марга и двете снахи на Стойка да отребят житото, че да го турят на огъня. После се загледа към сина си, а майчиното и сърце жално зарида:” Сине, сине, какво си имал да патиш! Като те родих, рекох си, прекрасно да живееш в тази свободна земя, а то…Лоша работа, ама какво да сторя, че да ти олекне? Не зная.Не ми е в ума, бяга ми, а уж мъдра съм и по-стара.”
Нощта мина тихо, някак се приплъзна по времето и издърпа нишките на зората.Митко не спа. Цяла вечер обикаля, а като останаха най-близките, отведе майка си у дома, но сърцето му остана в Ханджийското. Не легна той, заброди, като дух от стая в стая из голямата бяла къща, която сега обитаваха само той и майка му. Тишината го вледеняваше.Нямаше го вече брата му, а Стойка… Какво щеше да прави? Ума му уморено отказваше да намери отговор. Да той я обичаше – силно , безкористно. Беше готов да умре, за да и върне щастието, само че знаеше, че не е способен да възкресява. Това си беше Божа работа, не хорско дело. Четиридесет дена – за толкова една душа се извисяваше, а друга на земята щеше да гори в мъки.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...