автор: LIANIK

ТРЕТА ГЛАВА
- Напълно ли откачи? – сигурно около час по-късно ме попита Тиен, разположила се удобно, върху голямото меко легло в стаите, където ни въведоха, след заветното ми и така неочаквано ”Да”.
- Какво друго можех да направя Тини?- отвърнах и някак примирено.Не бях се замислила и за миг, какво ще последва след такова решение.
Реагирала бях на непознатия глас,появил се неочаквано в и така обърканото ми съзнание.
Как да опиша какво стана след като, без никаква култура бях грабнала меча от ръката на принца! В онзи момент тишината просто се счупи.Силата на звуците се извиси и жестоките децибели се впиха в ушите ми, което почти ме зашемети. Да не говоря за светлинното шоу, което последва. Секунди, след като бях грабнала меча, ръката ме засърбя, гривната завибрира, металът се втечни, и започна да рисува по моята розова кожа, странни символи и картини.
Не казвам, че не бях уплашена. Напротив. Ужасена бях и дори не разбирах, че подскачайки, като някоя луда съм размахвала меча, докато една силна ръка не хвана моята китка и не ми го отне:
- Дай ми това!Ще се нараниш. - каза ми Престолонаследникът.Той гледаше в мен и мисля,че някак разбра ужасът, който ме беше обзел от съскащия метал, впиващ се, изографиращ в кожата ми, странните символи, затова и продължи да ми говори: – Спокойно,след малко ще престане.
После, всичко ми беше като в мъгла. Малко поклони и няколко поздравления, и ни въведоха в двореца. Хару нещо обясняваше на Тиен,аз пък мисля,че нищо не чувах. Бях зашеметена не само от звуците, но и от това, че умът ми беше зациклил върху отговора,даден от моята уста.Накрая ни оставиха сами в стаите, които май щяхме да обитаваме оттук нататък.
- За бога, Мия, трябваше просто да кажеш едно „Не”. Нищо повече! – и като сбърчи възмутено устни, Тини продължи, - Та ние трябва да се върнем на Земята! Нали помниш,онова зелено кълбо? Какъв живот ще имаме тук? Не сме като тях! Различни сме.Не можем да летим, ние сме просто обикновени хора, човекоподобни издънки от някаква си планета. А, тя ,нашата, тръгнала да ми става жена на принц. Ха! При това този е наследник на трон на магическа планета! Мисля, че наистина си се побъркала да знаеш от мен. - продължаваше да ме мъмри Тиен.
- Тини!Разбира се, че знам добре какво сме ние и какво са те! Но ти какво би направила? Би ли казала „Не!” и платила с цената на един живот? Аз не мога да живея така! Да решавам с две срички кой ще съществува и кой не. Ти можеш ли? - я скастрих.
Сигурно сега и се прииска да ми отговори нещо остро и злорадо,тъй като лицето и бе придобило онзи изкривен и надменен израз на възмутено коте, но тя се спря. Като че ли се замисли и после, макар да видях, че продължава да се изкушава да ме „посоли” още, въздъхна примирено и отвърна:
- Да, мисля, че си права. Извинявай! Просто не знам…Май ми дойде много в последно време. А и цялото това приключение! Пълна лудост! Абсурд! А аз си мислех, че по-страшно от това да прелетя половината земно кълбо няма.
- И на мен ми е трудно. - заговорих, - Просто направих избор, Тини. Това е. Дори сама не мога да си обясня, откъде ми дойде този кураж. Аз жена на принц! Боже опази! Аз - бъдеща кралица! Пълна катастрофа!
- Принц или крал,все едно.Нали знаеш, че той е и мъж, скъпа ми приятелко?При това доста добър екземпляр. – с лек хумор в гласа ми се присмя тя.
Спрях се и престанах да меря стаята с крачки. Все едно гръм ме удари! И няколко светкавици, може би… През цялото време откакто ни оставиха, крачех назад - напред, напред-назад, а сега се застопорих в средата на стаята, като магаре на лед - хем се плъзга, хем не върви.
- Боже, да не мислиш, че не знам! - отвърнах и пискливо. През цялото време от моето „Да”, досега, се опитвах да не мисля точно за това. - Не смяташ ли, че е още един проблем, за който трябва аз да се погрижа?
Тиен пак го обърна на шега. Сигурно реши, че ще е хубаво да се погаври малко с мен,заговори с меден и припрян глас:
- Мислиш ли, че сте съвместими? Той безспорно е красавец, но ако в леглото се превръща в дракон, както го направи на онази планета? Няма ли да ти е малко големичък? Неудобно, някак?
В момента ми идеше да я хвана за гушата. А, тя вече се превиваше от смях на леглото. Докато я гледах, от недрата на гърдите ми се изтръгна бълбукащ звук, един такъв тих и малък, после се повтори и накрая, и аз избухнах в силен заразителен смях, като нея.
Дори не чухме, че на вратата се тропа. Чак, когато се посмяхме на воля и се поуспокоихме, в стаята вече беше влезнала Лин.
- О, здравейте!- подхвана Тиен. Аз разбира се също поздравих. Все пак, май това щеше да е бъдещата ми свекърва.
- Извинявам се, почуках няколко пъти, но бяхте заети. - изглеждаше доста притеснена и нейния поглед се местеше ту към мен, ту към Тини.
-Ами ние,…Май малко разпускахме.- измърморих под носа си.Тиен прикри с ръка устата си, за да скрие котешкото си кикотене. Май и на нея и беше дошло на ума, че това ми е бъдещото „Съкровище”, както честно на Земята, наричаха снахите,своите мили свекърви.
- Донесох някои неща, да се преоблечете. - каза Лин и остави две прекрасни рокли на близкия стол. - Вечерята няма да започне без Вас. - продължи тя и се запъти към вратата.
- Вечеря? -викна Тини – О, дано е нещо вкусно най-после!Какво ще ядем?
Нетактична и напориста, както винаги е тази моя приятелка. Все си мисля, че корейките са или много изпълнителни дъщери, или нахакани и нагли търсачки на съпрузи. Моята Тини притежаваше всичко от тези два вида, но и някои подобрения, след като най-после бе станала пълнолетна и решаваше сама за себе си, как да живее.
Линеади спря и се обърна:
-Не знаем какво ще харесате,затова тази вечер ще има от всичко.Просто сами ще трябва да прецените какво ви е по вкуса.- някак мило отговори фейринката.После като се загледа към мен продължи: - Благодаря ти!Дължа ти част от магическото в мен. – и след това бързо излезе.

***
Е, определено, не ни трябваше много време да се преоблечем. Джинсите и ризата на Тиен вече доста бяха замърсени, а за моето протрито старо спортно долнище и раздърпаният анорак, нямаше и капчица надежда да заприличат отново на сносни дрехи. Голям смях падна с миенето. След като въобще разбрахме, къде е входа на банята, имахме проблем с това как да пуснем водата, като никъде не се виждаха кранове или копчета.Нямаше и контролен панел, а да не говорим за тоалетната. Мидената черупка, която блестеше в красиви завъртулки, въобще не приличаше на отходен аксесоар, по-скоро на много ценна украса. И може би нямаше да се измием, ако Тиен не бе възроптала на глас:
- О, просто ми се иска една топла и гореща баня. – и в този момент от безцветните чучури бликна мътно-бяла вода и в банята се разтеглиха нежни облаци от пара.
- Най-после!Да,да,да…- в радостта и учудването си се развика пеейки моята приятелка.
Бързо се учехме и разбрахме, че просто трябваше да изречем какво точно желаем, и всичко се случваше. Когато най-после приключихме с тоалетите си, мисля, че бяхме тотално закъснели за вечерята на която ни поканиха. Изнизахме се от стаята, но в коридора вече ни чакаше Негово Превъзходителство принца – моят новоизлюпен бъдещ съпруг. Аз и той просто стояхме и се гледахме.Странно и чудно ми беше да погледна по-дълго за пръв път в тези черни очи.Те някак ме гледаха преценяващо, но ненатрапчиво. Честно да си кажа, мисля, че не му бях по вкуса, но той нямаше избор. Днк –гривната или там, каквото беше останало от нея върху мен притежавах аз, значи, аз бях неговата половинка. Доста глупава традиция, да не кажа старовремска. Иди, кажи, на някой мъж на Земята, че ей онази, която е раздърпана, без маникюр и с три пласта лъскавина върху себе си,колкото и естествено хубава да е тя, му е жена, а не някоя „кукла” с извивки, точно където трябва, с прекрасно дълги крака и винаги готова да се наслади на мъжкото его.
През цялото време, докато мисълта ми препускаше, двамата с него бяхме загледани един в друг,сякаш очите ни казваха много повече, отколкото думите можеха да изразят.Но пък,бях сигурна, че няма как да ми прочете мислите и…
Тиен не прекъсна странното ни съзерцание:
- Мисля, че и така вече закъсняваме за вечерята. Вие, ако смятате, че с поглед ще се нахраните, поне ме упътете накъде е храната?! – мърмореше тя.
-А,да! - отвърнах, - Е, коя е посоката? - и повдигнах вежди в очакване към него.
- Последвайте ме. – чух гласа му.
Хванала ме за ръка, Тиен тихо ми прошепна:
- Все пак смятам, че е страхотен мъжки екземпляр, независимо от това, че е малко страшен, понякога. Само се чудя, защо те отбягва, така като че ли си болна. Мислиш ли, че може да си пада повече по мъже?
- За бога Тиен! - скастрих я, макар че ми идеше да се разсмея.Чувствах се така, защото бях несигурна, а и мисълта, че такъв красив мъж си пада по друго, освен по противоположния пол, не ми се виждаше нормална. Е, може да бях малко пристрастна, но реших да не мисля точно сега за подобна алтернативна реалност. Да,да! Знам, че е непознат. Но коя ли жена би отказала силен и съвършено прекрасен мъж да бъде до нея? А и при мен натежават везните, че съм малко с комплекса на „Грозното патенце” и сама не се чувствам много красива? Е, вярно че зависи и през кои очи се гледа, а и не всяка търси само красотата в мъжа до себе си, но…
Абе, има си и някои други „подправки”, които трябва да притежава човекът до теб!
Стигнахме до голяма двукрила врата, инкрустирана с невероятни странно живи картини. Докато вървяхме си мислех, че той беше прав за това, че сърбежа и топлината от гривната ще спрат. Сега вместо бижуто, на ръката си имах красива леко проблясваща татуировка,започваща от началото на лакътя и свършваща до китката. Сред красиво изписаните символи се мъдреше и една зелено-синя топка,която бе изписана невероятно красиво и с пълни подробности представляваше планетата Земя.
Вратите се разтвориха, като пъпка на цвят и ние пристъпихме в най-красивата зала, която някога бях виждала. Блестящите плочки на пода преливаха като разноцветен сладък крем, стените имаха сложни плетеници, а отдясно като голям екран се разкриваше гледка към столицата.

***
Най-после той можеше да празнува.Най-после в недрата му се намираше и спеше въображението,някак тихо и нежно, но толкова чувствено. Тази малка господарка беше красиво дете.Сърцето и му пееше тихият стон на тъгата, копнежът по надеждата, възелът на любовта и заслужената обич.