автор: Shrike

11.
Снегът се сипеше вече трети ден и нехайно трупаше пухкави могили със заоблени, нежни форми.
Кървенето на Астрея беше спряло почти мигновено. Движенията ѝ не издаваха болка, осанката ѝ привидно бе все така стройна и жилава. Но Минотавърът знаеше, че нещо вътре в нея се е счупило. В съня си Астрея стенеше, а тялото ѝ се гърчеше в ужасяващи конвулсии. Отломките на нараненето ѝ сърце бяха кристализирали в остри неравни шипове наподобяващи зъбчати колела на адски часовников механизъм. При всяко вдишване те се завъртаха хаотично и раздираха вътрешностите ѝ и времето на фини ленти. На деветия ден, най-сетне уморен да гради причудливите си творения, снегът замря. Слънцето галено заигра в косите на Астрея и тя в миг овори очи с усещането, че нещо различно ще се случи. Минотаварът го нямаше. Губеше се с цели дни в гората, а като се прибереше мълчаливо подреждаше събраните дърва за огрев и подготвяше вечерята. Почти не разговаряха. Тази вечер Минотавърът не се завърна със залеза. Астрея стъкна огъня на две, на три и кипна вино от глог, подсладено със стафиди и борова смола. Остави дъхавата течност до ложето на Минотавъра и отпусна глава в безпаметен сън. Минотавърът се прибра призори вкочанен от студ и грхнал от умора. Приведе се над Астрея, отметна буйните кичури на вълнистата ѝ коса и приседна. Като че ли усетила учестения му дъх, Астрея се пробуди и учудено го погледна. Безмълвно, почти с ритуална тържественост Минотавърът положи в ръцете ѝ мъничко рубинено сърце. Беше го слепил от кървавите кристали с кехлибарена смола от медоносни кедри.

12.
Северният вятър се прокрадваше като дебнещ плячката си звяр насред разголената дъбрава. Докосваше любовно с дъха си всяка клонка и рисуваше с език диамантена дантела по протегнатите ръце на дърветата. Приплъзваше гъвкавото си тяло измежду вековните стволове, изстрелваше се към върховете им, стремглаво се спускаше от висините и завихряше дъх във вълшебен пирует при малките долчинки. Щом звездите намигнеха закчливо иззад нощния плащ, севернякът загубил свян, заиграваше геранос – танцът на змията. Гората заискряваше като многомерна брилянтена корона, тайнствена чародейка, разпръскваща светлинна роса. Наедрялата Луна се въртеше нетърпеливо и впиваше зеленоокия си поглед ту в една, ту в друга посока. Като в такт Астрея отмяташе коса. Минотавърът долавяше стаеното ѝ неспокойство. Знаеше, че след няколко дни тя отново ще тръгне. Този път пръв щеше да си тръгне той.
13.
Кносос беше притихнал в предутринна просъница. Минотавърът бързо се орентира насред лъкатушещите улички следвайки гъстия аромат на мускус и тор. Биковете се бяха сврели един в друг, пристъпяха от време на време и измучаваха провлачено. Белият бик в центъра на множеството вдигна глава за поздрав към Минотавъра. Припознаха го като брат, далечен и благороден сродник, който в техните очи беше дошъл с мисията да ги освободи от робството на човеците. Така и не разбираха преливащата тъга в душата му. Как една незначителна светулка е станала господар на сърцето му, поклащаха невярващо едрите си глави. Въртяха очи изоглавени и не спираха да роптаят.
- Му-муууууууууу-муууу.
- Да прокудим всички светулки!
- Да прокудим всички хора!
- Му-муууууууууу.
Минотавърът не се сдържаше вече. Привидната топлина на събратята му го задушаваше, животинският им мирис го отблъскваше. Привечер се измъкна незабелязано. Нахлупи на главата си финикийска гугла, за да прикрие рогата и чевръсто забърза към близкия хан. При хората! Те ще ме разберат, те познават нежните ласки и смъртоносните жила на любовта.

14.
Ханът беше набъбнал като празничен мях и преливаше от многоцветна човешка маса. Мореплаватели от Кипър и Финикия, разпалено разговаряха за страховитите си подвизи и завоевания. Суровите им лица лъщяха, силните им гласове режеха гъстия въздух, а съдържателят не спираше да разлива вино по бокалите като от рог на изобилието. Ураганни бури, екзотични смугли танцьорки, морски чудовища с големината на острови, тайнствени билки, даряващи вечен живот, триглави питони и мъртви вълнения се преплетиха в пъстра мозайка с неразгадаема логика, досущ като тази на лабиринта. Минотоварът се опи от възбуденето жужене на гласовете, кехлибареното вино разнасяше мека топлина в гърдите му.
- При всяко пълнолуние тръгва да провожда светулки, разказваше той. И аз, аз... Думите му се губеха.
- Брат, тази Астрея ще да е полудяла знахарка от храма. Изхвърли изчадието, право ти казвам. Наставляваше го едър мъжака с рижа брада и две огромни златни гривни, изобразяващи серпантини.
- Сто камшика ще изкарат от главата ѝ всякакви светулки...
- Може да е пратеничка на Богинята-майка...
- Не я пускай. Вържи я здраво и не забравяй – кръстовидният възел е най-здравият...
Надпреварваха се един през друг да раздават съвети. Минотавърът гледаше онемял зачервените лица, чертите им му се струваха все по-разкривени, някак си по-бичи груби, все по-нечовешки, все по-чужди... Какво търсеше той, синът на небесния Бик, потомък на Персеиди сред тази сган, по-жалка и от говедата. Обърна гръб на разпенилите се мореплватели и побягна като опарен от бумтящото пъстро множество.

15.
Искрящите кристалчета тишината бавно се спускаха с нощта и забулваха заскрежената поляна с магическия плащ на мрака. Сребърните светулки се лутаха, подскачаха като ледени пеперуди, полудели от страх и нетърпение. Винаги досега поемаха към звездните ясли преди да се свечери, за да останат невидими и защитени от ненаситната жажда на Лунната страст. Тъмата препускаше стремглаво към предизвестеното, но сърце не даваше на Астрея да напусне острова без да се сбогува с Минотавъра. Далечен тътнеж разтърси хълмовете, приближаващата буря протегна многоръки опалови светкавици към звездите. Астрея се опомни от обвзелото я вцепенение и направи знак на светулките. Бученето се усилваше с всеки миг, нечлеразделно съчетание от протяжен вой и призив, втвърдяваше мрака и сковаваше крехките движения на светулките. Гърмежът се усили до непоносимост, тропотът от милион надбягващи се нозе се сля с неистовото мучене. Безлика мъгла погълна отраженията на звездите макар небето да бе чисто като огледалната повърхност на езерото. Дори Луната панически облещи очи и запулсира тревожно. Земя и небе се залюляха побеснели. Ударът дойде изневеделица, остро пробождане в слънчевия сплит, безпогрешно попадение в сърцевината на съзиданието. Астрея се строполи безжизнена. Сребърна плащеница светлина я обгърна. Ударите на копита кънтяха яростно. Парещи рога пронизваха въздуха разярено.

17.
Минотавърът потъна в мрачните усои на лабиринта. Тезей мълчаливо чакаше. Минотавърът го прегърна силно и му подаде меча на Хелиос. Разтвори шепа и остави рубиненото сърце да тупне на земята.

18.
Ето това е истинската история на Минотавъра промълви старецът.
- Значи Тезей не е истински герой, заключи наивно момчето.
- Тезей е най-големият герой макар никога да не е побеждавал Минотавъра – отвърна старецът. Виж!
Той разтвори ръка и момчето ахна при вида на маллкия кървав кристал с формата на сърце.
- Когато отново настъпи беззвездната нощ, вещаеща края на времето и началото на царството на Мрака, нощта на Минотавъра, само ние мъжете с бичи глави можем да продължим напред в търсене на светлината. Само ние имаме способността да прогледнем със сърца. Момчето въздъхна и погледна към звездите. Какво ли би било ако всички те изчезнат завинаги.

Нощта на Минотавъра (1-5)
https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=177360&mode=&order=0&thold=0

Нощта на Минотавъра (6-10)
https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=177458&mode=&order=0&thold=0