автор: pavlinag

Говореше за нея още в мига, в който се запознахме - за онази голяма вила сред борове и тишина.
Повтаряше, че през март, съвсем за кратко, ще отидем заедно. Казваше, че това ще е само миг на плътско отдаване, без любов. Ще идем направо на втория етаж, в спалнята и ще се любим. А после - ще забравим. Тази вила съществува. Тя е голяма, просторна и светла. Мирише на прясна дървесина. По дебелия под в дневната се стъпва по бели чорапи. Има камина. И най-необходимото, за да сготвя. Рядко някой остава тук да преспи. Вилата е край едно езеро. Толкова е чиста водата му, че от нея пием и в нея се мием. И не е много дълбоко - става да поплуваме заедно. А наоколо - тишина. Само едри комари жужат из избуелите малини. Повечето посетители ги пускам в дневната. Понякога ми се приисква някого да пусна да спи на горния етаж. Но винаги минава през хола. Винаги. За да каже "Здравей!" на душата ми. Така ни било писано - никога да не бъдем заедно на това място.