- Хайде ма, Радке! Откога чакам да дойдеш, да си вземеш подаръка от Македония?!
Две камъчета ти нося: мраморното е от Охридското езеро, а гранитното от Самуиловата крепост. На цялата махала донесох. За повдигане на националното самосъзнание и българския дух, обяснявам на моя Иван. Голяма крепост, голяма работа! Каква сила сме били ний българите! Пък що черкви, що манастири... все наши, български! А езерото - едно бистро, голямо... Само да си млад и да се возиш с лодка в лунна нощ.
Те, македонците, са като нас. И приказката им разбираш, и душата.
Чакай да ти разказвам поред! Тръгнахме значи трийсетина пенсионери от хор ”Едва дишам, ама още пея”, по линия на Балканската федерация на пенсионерите, да изнесем концерти на македонските пенсионери. Турихме на първата седалка две млади библиотекарки, да красят автобуса, зад тях – финансовия началник, за обезпечение на мероприятието. Боднахме от двете страни на автобуса национални знамена и потеглихме. От нас се искаше само да пеем и да прославяме България. Три концерта направихме. Как пяхме, Радке, акъла им взехме. Ама да ти кажа, най-хубаво пяхме на маса. Уредиха ни вечеря в ресторанта на хотела с група македонски пенсионери. Като ни подредиха: българка – македонец, българин – македонка... Пъстър букет от пенсионери. Всички пременени с новите дрехи от преди двайсет години, че и даже напарфюмирани. Ресторантът – уютен, полутъмен, украсен с цветя, едно малко шадраванче бълбука... Приказка! До мен беше седнал един хубав мъж! Младолик – я има седемдесет и пет, я няма. Пък културен, любезен! Като захванахме една приказка... Той ми разправя за Велика Македония, аз – за Велика България; аз му наливам троянска сливова, той ми реже македонска наденица.... По едно време ме загледа и попита тихичко:
- Ти муж имаш ли си?
- Ааа, имам, имам – Иван. Оставих го да варди кукята и да храни свинката.
- Добро – вика, – а язе сум много несретен!
- Защо – питам, – брато? Пари ли немаш, кукя ли си немаш?
- О, пари си имам, кукя бела, убава, ама жена си немам!
- Абе, брато, оно кукя се зор прави. Жена се лесна намира.
Веднага повиках наша Цена и я турих да седне до Глигор (така се казваше кавалерът).
– Ето, брато, ова е Цена! И она е несретна – муж си нема.
Усмихна се Глигор, лепна се до Цена и почна да ù кавалерства. Плескавица поръча, уиски поръча , почна да я черпи, да я ухажва... на танц я покани.
А пък аз от другата страна я инструктирам:
– Цено, като станеш за танц, ще вървиш бавно, да не личи, че куцаш с левия. И ще се усмихваш с полуусмивка, като Мона Лиза. Хем да изглеждаш загадъчна, хем да не се вижда, че ти няма половината зъби.
След танца ù прошепнах на ухото:
– Я му издекламирай онова стихотворение, дето го казваше в гимназията – ”Душата ми е стон, душата ми е зов”!
– Ама, Тодоро, аз не помня, като тръгнах, дали си прибрах галошите, да не ми ги надъвче кучето, ти искаш да помня какво съм казвала в гимназията!
Седи и мълчи като пукъл.Ама то добре, че Глигор нищо не я пита. Само ù шепне на ушенце.и пълни чашите.
Веселихме се до среднощ и легнахме да спим.
На заранта, рано – рано, Глигор цъфна в хотела. Цена дири!
О, рекох, дума да не става. На светло няма да се показваме. Нека си остане с милия спомен за тъмния ресторант и красивите българки. Пратих момчето от хотела да го излъже, че сме си заминали.
Дойдохме си и какво мислиш – Глигор се обадил на Цена по телефона и я поканил да му иде на гости по Великден. Много се зарадвах. Хем Глигор няма да е несретен, хем Цена няма да яде чорба от киселец по празниците. Разтичах се, накупих ù нови дрехи втора употреба, натъкмих я и я изпратих. И представи си, получих есемес: „Тръгни веднага. Оказа се, че Глигор имал по-малък брат, ерген. Харесахме се с него. Сега Глигор е пак несретен. Ела, ще си живеем чудесно!”
Кажи ми, Радке, това приятелка ли е?! Да беше ми предложила по-младия! Такъв, като Глигор, аз си имам и вкъщи.