автор: marita

Голяма челяд има дядо Петко. Дали защото с много любов се събраха навремето с Мита, дали защото Господ е рекъл, ама като се заредиха едно след друго - момче, момиче... та пет! Те и повече можеха да бъдат , ами Мита взе да спи все около тях. Това било шаркаво, онова кашличево...
Нейсе, минаха и шарките, и кашлиците, и като пораснаха ония ми ти деца – яки, хубави, да не им се нагледа човек!
Това добре! Ама как се улучиха всички с мерак за учение! Едно доктор иска да става, друго - инженер, трето – даскал... Кое в София учи, кое във Варна, кое другаде...
Откъде сили за такова нещо? То на село сиромашия, блъскотия! Ама както се казва, ако е живот и здраве, на всичко се намира колая. Та и дядо Петко. Намери го някак си. Сам си знае. Двама с Мита нито с покъщнина се сдобиха, нито с ядене си угодиха. Откъдето изкарат лев - все за децата. Мита вади дрехи от чеиза, дядо Петко износва на момчетата... Ще го видиш ту с чарлстон панталони, ту с тесни като кюнци. Според модата. Само че той ги носеше четири-пет години подир нея. Лятос, по коситба, даже ходеше с дънки, отрязани до колената и разръфани отдолу.
Та изучиха се децата и едно по едно си хванаха хляба. Задомиха се, кое където му излезе късметът, и от гърба на дядо Петко се смъкна товар.
Изправи снага, позачерви гребена и... го удари на живот. Работи, каквото работи, стане ли малка икиндия, изтупа пръстта от цървулите, умие се, приглади оределия си перчем и хайде в кръчмата. А там вече го чакат пет-шест души приятели. Наобиколили масата в ъгъла, надничат ту от единия прозорец, ту от другия и нищо не може да им убегне и в двете посоки на улицата. Докато изпият по две бири, са „прехвърлили” селото, предумали са някоя булка и вече са се върнали на неизчерпаемите /понякога измислени/ истории от войниклъка. Разпалят ли се пък по политиката, до среднощ не може да ги изгони кръчмарката.
Та значи за няколко дена пенсийката изтича от джоба на дядо Петко в чекмеджето на кръчмата и за в къщи нищо не остава.
Страшно се ядосва Мита, ама го подхваща дипломатично:
- Петко, много ни е остаряла печката, време е да си вземем нова.
- Холан, Мито, ти си два пъти по-стара от печката и пак не си вземам нова!
Друг път Мита ще подхвърли:
- Ей, тази пола я мъкна вече двайсет години, иска ми се да я сменя.
- Ех, Митке, аз те мъкна вече четирсет години. И на мене ми се иска да те сменя, ама сменям ли те?
Като видяла Мита , че дипломацията няма да помогне, атакувала го фронтално:
- Петко, стига си харчи пенсията за бира и кебапчета, ами тури някой лев настрана, че утре да умреш, нямаме пари за едно опело!
Погледнал я дядо Петко и поклатил замислено глава:
- Виж, Митке, затова си напълно права. Силна ти е аргументацията!

Покрай учените си деца дядо Петко беше научил някои интелигентни приказки. Не че винаги ги използваше на място, но пък винаги предизвикваше възхищение в очите на бай Иван Малкия. Той, горкият, не само че си нямаше учена челяд, ами нямаше и телевизор и тъй си изкара живота с речника на баща си.Не можа да го допълни с ни една купешка дума.
Излязъл един ден дядо Петко от пощата с пенсията в джоба и насреща му свещеникът. Сетил се той за кахъра на жена си и го спрял:
- Отче – рекъл, – колко струва едно опело?
- Ами около двайсет лева.
- Слушай, Отче, я да взема да си платя опелото, че знам ли кога ще дойде умирачката. Може да ме завари неплатежоспособен.
- Нямам такава практика. Неудобно е някак си.
- Холан, Отче, какво толкова му мислиш? Пиши ми трите имена, пиши „опело платено” и толкоз!
Послушал го свещеникът, изписал в тефтерчето едро и четливо името и взел парите.
Като видял дядо Петко как новата двайсетачка потъва в дълбокия джоб на расото, религиозното му смирение се изпарило.
- Отче, чакай малко! Я ми ги върни! Нещо много прежълтял ми се виждаш. Ще вземеш да умреш преди мен и ще ми идат зян париците.