автор: LIANIK

Задушно беше в стаята, пригодена за баня. През малкото прозорче се процеждаше мътна светлина и очертаваше всичко в наситена сянка. Парата от топлата вода се стелеше, като нежно одеяло, диплеше се в кълбо върху дървеното корито и разстилаше снагата си върху всичко останало в помещението.
Старицата потрепери от полъха на отворената на бързо врата. Изнежената от старостта и залежаването кожа я болеше при най-малката промяна на климатичните условия, но най-страшен беше студа, той караше тялото и да се гърчи в агония. Тя не можеше да се движи, след последният удар бе на легло.Залежа се и сигурно щеше да има рани, ако не беше тя - нейната нежелана снаха. Жената до нея постави нещо на малкото столче, оставено там, за да спомага за по-лесното къпане.
- Хайде, мамо, дай да ти изтрия гърба! Ще се затоплиш, а и ще махна мъртвата кожа, така ще ти стане по-добре. – заговори и ласкаво онази.
„Дали щеше да и стане по-добре? Едва ли! – мислеше си Стояна, - Как да ми стане хубаво, булка, като знам, че тези ръце дето сега ме милват и чистят, връзвах до рани!?” Искаше и се да може да говори, да напише поне, че съжалява, извинява се за стореното, само че времето за това отдавна беше отминало.”Каква глупачка съм била, Господи! Каква? Да не видя знакът ти? Благословията ти над сина ми, а и над нас с Таньо!Че какво лошо съм виждала в това дете? Какво по-хубаво съм търсела? Не помня вече! Не! Само знам, че сгреших и пред тебе, и пред нея,… а и пред Енчо, като майка се провалих!” Затоплените нежни ръце на младата жена вече я бяха поизправили и търкаха с кърпа напоена в топла, непарлива вода, съсухреният гръб на старицата.
Каква студена жена беше Стояна преди! Зла и пазеща, като орлица единственото си дете. За синът си даваше всичко и нищо не и се виждаше добро за него, все повече искаше, все нагоре да расте в живота го буташе. Господ друго дете не и даде и затова тя хвърли всичките си сили да отгледа това. Прати го и гимназия завърши, за да стане учител. Не искаше Стояна той на нивите да работи, а да е на чисто и топло, учен да е, и да взима повече пари, но да не го пече слънцето.Порасна момчето, превърна се в млад и хубав мъж. Черноок,бял, с падащи букли на челото и атлет – да му завидиш на хубавото. Ама, като за всяка пролет, закука и тука кукувицата. Като се върна от ученето на село, Еньо взе да ергенува, като другите момци. Неусетно, дори за него, в сърцето му беше влетяло птичето, наместило се бе там здраво и заяде неговата душа. Мира нямаше той в мислите си за Рада сирачето.Ах, тази Радка с мургавото си нежно лице и прекрасните кехлибарени очи, така му стопляше сърцето. Майка нямаше,отдавна беше умряла, а баща и замина надалече и там ,казваха, че се задомил. Така Радка остана у лелини си – те и станаха семейство.

Еньо винаги се ослушваше за седенки, където и тя ще е с леля си. Едва дочакваше деня, че да потеглят с момците на групи, да ергенуват и да заглеждат момите по пределките, а той само Радка да гледа. Искаше му се и тя да го види така, както той виждаше нея. Казват, че трудно се забравя първото либе, още по-трудно, ако кукувицата те е хванала рано напролет, когато всичко е силно и зеленото избуява не с дни, а с часове.
Еньо каза на техните, че иска Радка за жена. Страшно беше в този ден, майка му, Стояна се развика, замаха с ръце, сякаш зли сили я обладаха:
- Да не ти е изпила кукувица ума,че тази ще искаш! Моми и богати, и по-красиви, и с рода има в село, а и в града можеш ги намери!Той по черната Рада се засукал! Да не си продумал, повече за нея!
Младият момък стоеше поразен в средата на хармана на голямата им къща. Не можеше да схване той злостта в думите на своята майка, досега така любеща и мила към него, а изведнъж…И баща му и той, смръщил вежди, подкрепи майчината дума:
- Гледай го ,ти, мискина му с мискин! Такива ,като нея у нас не ни трябват!Тръгнал да се жени той, без да пита! Я да се омиташ сега и да размислиш малко с тази твоя зелена кратуна.Учен го направихме, от една мръвка го изгледахме, а той ще ми се пъчи тука, обичал бил тази и нея искал, никоя друга. Марш, че да не взимам кола, да ти наместя малко супата в главата. – и Таньо Чершията, така му викаха всички,заради способността му да се пазари и търгува все на изгодно,се запъти към мазето да си налее червено винце,че да преглътне обидните думи на галеното си синче.
„Такава…черна…сираче, без рода!- подивя сърцето на Еньо, изригна от душата му възмущението, нагорча му, но упорит бе той,а и учена глава:
- Ще да видим,това! – закле си се сам пред Бога и излезе през портичката навън.
Радка переше на реката чергите. Навсякъде около нея се чуваше плясък и женска глъч от приказките на моми и булки, баби и деца, развихрили се да се разчистят и операт преди празник. Самата тя по настрана седеше. Винаги така правеше, знаеше, че не са лоши, ама като сираче без чеиз, някак, освен момците и жените не я искаха.Страняха от нея, като, че ли болна беше, а не сираче. Туптеше сърцето и в мъка и макар умът и да знаеше, че за нея няма бъдеще и така ще си остане на милостта на леля си, мечтаеше за едни черни очи и хубави лъскави къдрици. Понякога на седенките вдигнала поглед случайно нагоре, срещаше очите му, впити в нея. Далечни и тайни дълбини имаше в тези мъжки очи, но на Радка и се чинеше, че там две звезди светят, и то, само за нея.
Сега замислила се по него, слушаше някак унесено женската глъч, ромоленето на реката, плясъкът на ударите на копаните върху плата...Изведнъж една ръка я хвана и обърна, тя извика уплашено.
- Радке, ще ми пристанеш ли? – твърдо и с гордост в гласа извика Еньо насреща и. А, тя, като попарена трева от сланата, гледаше и не вярваше, от опиянение и се виеше главата.
- Радо!!! Пита те нещо момчето, що не му отговориш, ма? – провикна се баба Кана, добра и винаги усмихната старица, имаща страх от Бога и почитаща всичко добро, що идеше от него на земята.
- Аз… - едва пророни тя, и Еньо отново занарежда.
- Любя те и искам ти да си ми жена! Вяра имаш ли ми и ще да тръгнеш ли с мене?
- Тръгвам! – изведнъж му отвърна Рада, а мургавите и бузи се обагриха в алено.
Еньо втори път не чака да му повторят, дръпна я за ръка и я поведе по пътеката, излизаща на пътя. Женюрята наблизо, видели двамата да вървят хванати за ръце, но не сколасали да чуят що си хортеват, се скупчиха около баба Кана, да им разправи какво се случи току – що и защо сега тя сбира чергите на Рада сирачето.