автор: lennichkata

Часът е 14.25. Затворила съм се в офис в покрайнините на София. Температурата на въздуха е 25 градуса, нямам идея колко е навън. Усещам, че умирам. Концентрацията на кислород във въздуха зад бюрото е около половин процент. Някой леко пръцка. Не се обръщам. Човещина е, какво!
Гледам, че навън е полуслънчево. А снощи валя дъжд, и то какъв дъжд! Прибирах се около 18,30. Кучето ми се нахвърли и ми облиза сутрешния грим. Замислям се дали кремът за лице е отровен. Тинейджърът не ще да изведе кучето в "този ужасен дъжд", излиза само той с приятели. Мятам чантата на шкафа, взимам 5 дребни бисквити и пуфкайки леко изнервено правя обратен завой към асансьора. Кучето не излиза без лакомство. Особено в дъжд като този. Улицата я няма, ама има задръстване подобно на това в час пик някъде downtown LA. Сещам се за Богомил Райнов и лошото време. По-хубаво няма! Дали? Ама ако така, леко се абстрахираме от подскачащите криви плочки, които неизменно ще настъпим и ще превърнем новите велурени ботушки в нещо от рода на стар, мърляв галош, то дъждът си е прекрасен, особено Софийският. Щото много грациозни и атлетични ставаме всички. Подскачаме жизнерадостно в дясно на тротоарите, за да не ни излющи в лицето калната вълна, която някой страшен майтапчия с Голф тройка и СО регистрация вдига ей така, за кеф. Прескачаме ловко локви с диаметър приблизително 1 по 3,14, стъпваме на пръсти в средата на плочката, щото няма жив софиянец, дето да не изпсувал поне сто пъти в живота си и община, и кмет, и майката на кмета и шибаната държава най-подире, за дето нЕма кой да ги оправи тия скапани плочки, та да не се мокрят и калят хората, а така по-европейски някак да си джиткат спокойно в дъжда, с осемцветно чадърче , с ботички на висок ток и с усмивка на изперкал гълъб. НЕМА! Ще си скачате и ще си прескачате, и айде малко по-кротко с ругатните към онези със СО регистрация! А пенсионерите с бастуните са си най-добре! Да се раздвижат и те малко, за здраве е това. Не само турски сериали да гледат и да се оплакват от немотията. Скок- подскок и добър вечер "Пирогов".

Мани майтапа, ама снощи ми отне 6 минути да пресека улицата. Вали, мамата си джаса, във врата ми бодат студени капки, кучето е сложило предната си лапа на нещастната ми обувка. 1/4 е на сухо. Маймуна. Преджапвам градинките до следващата улица. Кой са ме би по главата да разхождам куче в тоя дъжд? Носът ме сърби, кихам. След мен и четириногото. Да не види нещо. Навираме се в зоомагазина. Той се опитва да краде скришом от отворените пакети с гранули. Аз се правя на разсеяна. Продавачът е наш човек. Дай да се прибираме, Джаро! Ама Джаро не ще, иска на сухо, мизерникът. Извлачвам го някак, подкупвайки го с десетина бисквитки. Все забравям в кой джоб ги слагам. Дали са при пликчетата за "акото", при ключовете или при мангизите. Поизръсила съм една- две петолевки и едни двайсет кинта, дето ми бяха за пазар, ама са кво. Майната му. Може някой от тия пенсионерите с бастуните да ги намери. Те, хората са по-внимателни и все към земята гледат..Ама не е защото гледат някой лев да намерят случайно, а щото ей тая земя, дето една такава сега напролет се е разкашкала , ей в тая земя им се ще да потънат. И да се свършва тоя проклет живот! Ама свършекът все не идва и все по-мъчителен става тоя филм.

Стоим пред входа на магазина и чакаме мъжа ми да напазарува, щото аз нали парите ги пръснах някъде, та си имам извинение. Кучето отново подпира лапа на прогизналата ми обувка и иска бисквита. Ще си развали вечерята, ама не слуша проклетникът. Примижава с огромните си черни очи и ме принуждава пак да бръкна в джоба. Прибираме се. На пешеходната пътека се е струпала навалица, кой с торби, кой с бастун, кой с дете под мишница. 6 минути. Спира един джип с плевенска регистрация и манифестацията се разтуря. Косата ми е обилно подхранена с дъждовна вода. Кучето стъпва в средата на кривата плочка. Вдига леко лапа и пристъпя на следващата. Умно животно, софийски дъждовен пес..