автор: vamp

Всеки човек трябва да напише поне едно нещо. Дори и да е само предсмъртно писмо ...
Тези думи на Труман Капоти ме ровят от момента, в който ги срещнах.
***
И ето сега в този ветровит, но слънчев октомврийски ден съм седнал на шалтенце върху пирински камък. Отзад е масива на Вихрен, а отпред Банско изписан на длан. На където и да се обърна обграден съм от България ...
Яхнал съм Кончето.
Поривите на вятъра ме разклащат с въжето, за което
съм закачил карабинера. В едната ръка стискам празните листи, с другата писалка.
" Прости ми, синко ..." съм написал, и вече втори ден обикалям около пиринското Конче в търсене на думи. Но те се изплъзват.
За кой ли път поглеждам към заслона, в който с двама другари имахме невероятна зимна вечер. Силен вятър, ниски температури и залязващо слънце обагрящо пиринския камък с цветовете на Марс. Невероятна, защото въпреки условията една кутийка от няколко квадратни метра даде всичката свобода нужна на трима приятели.
Колко му е нужно на човек, за да е щастлив. Една стаичка с прозорец, откъдето усещаш всичко, което взор, ухо и нос може да обхване.
Облягам се на камък и опитвам ...
" Прости ми, синко ...
Не бях добър баща.
Не се научих да бъда лукав, и върху хората да се катеря.
Повече прощавах, защото омразата ми е нещо непонятно, чуждо. И така позволих ниски духом да ме прескочат.
Радвам се, дето в без книжовно време израстна ти. Че аз докато учех под учебниците книги с приключения криех. Та се научих на скромност и честност, без гордост излишна ...
И суетата человеческа изгубих. Не ми бе нужно да знам как изглеждам в очите на другите.
Без грим мим станах ..."
Вятърът разпилява косите ми дълги около лицето. Въжето се поклаща с мен. Краката ми висят от север на Коня, а аз само стискам листите и ми не дреме. Колко спокоен може да бъде човек, когато е стигнал до тук.
Винаги съм бил хладнокръвен в жегата - живот, без суетности е лесно ...
" Прости ми, синко ...
Това, че не се научих да лъжа и подхлъзвам хората.
С това те оставих да растеш беден, и беден те оставям ... "
Оглеждам се в безкрая наоколо.
Едно малко птиченце кълве хлебеца, който натроших на близък камък. Около него и трохите грее залязваща Рила, отсреща Балкана, на изток Родопа, а под мене Пирина.
И людете сме толкова малки. Но докато го разберем си оставаме жалки ...
" Прости ми и това, че цял живот бях отворен към Света и със суматилък народ се разбрах, но с майка ти не успях ...
Когато се събират двама души, не стискат се за гуши.
Явно написал съм си хората, които мене привличат, нещо в мен да ги отблъсква, а тези, които аз привличам сам да ги отблъсквам.
Човек не е глина, да го мачкаш до изнемога.
Няма ни сърна щастлива в клетка, ни куче на синджир вързано... "
Поредния порив на вятъра охлажда бузите ми.
Събужда ме ...
Всъщност, цял живот съм бил бунтар.
Срещу себе си.
Първо загърбих спортната гимнастика, за да играя футбол със съученици. После топката замених за игра на фунийки по строежите на строящия се квартал Славейков. Последва класическата китара, паднала под огъня на рока. Фотографията угасих когато открих, че предпочитам да е само хоби. А когато реших, че мога да пиша, бързо реалността ме отказа със суетността си человеческа, ненаситна от старци спиращи развоя на млади ...
" Прости ми, синко ...
Че оставям те в среда зла. Но знам, че се кали докато бабичката ти умираше до нас. В същата стая, където растеше.
Надявам се си разбрал какво ми даде сили на мен от работа в болницата да бягам без почивка.
Защото няма по-важно от майчицата !
Грижи се за своята, че си единствената ѝ любов !
И даром я получаваш ..."
Блъска ме вятъра, там седнал на гърба на Кончето, и ме връща към поредния залез слънчев. Облаци покриват Струма на запад. От север Балкана зрее в червено. На изток е някъде там морето черно. На юг не поглеждам, защото знам, че Пирина ме подпира ...
" Прости ми, синко ...
С последните си слова на светец ако се сторих.
Не светец, а глупец съм.
Че в този елементарен человечески свят не успях да се включа. Бъди по-мъдър от мен, и пресявай реалността.
Напред гледай, назад е видно и без поглед !
Сполай ти !
Не смея да ти пожелавам да си добър човек, защото у нас е вредно ..."
Последни слънчеви лъчи огряват лицето ми.
Откачам карабинера от въжето и затварям очи.
Знам, вятърът е зад мен в очакване.
Думи не написани ...
"Обичам те, синко мой ! Ти си най-доброто нещо, което сторих на този свят ..."
Политам ...