автор: hristam

Не ти повярвах. Ти на мене - също.
Един за друг не сме си огледало -
усмихнеш ли се, аз ще се намръщя,
намръщиш ли се аз ще грейна цяла.
Тогава се изливаше небето
над моят ден, измръзнал като куче.
Ти просто стъпи в локвата, и ето -
сам Господ не разбра какво се случи.
Защо ръцете ти така ме сгряха,
какво във погледа ти ме отвлече
и как от непознат ми стана стряха,
в която сгъвах тайните си вечер.
Не си повярвах, ти - навярно - също
не ме прие за свое огледало.
И днес седим със тишината в къщи
и се надлъгваме, че те забравям.
А вън се плискат думи и сезони,
понесени като листа от ручей...
Заслушан как във мен дъждът се рони,
сам Господ не разбра какво се случи.