автор: milyovelchev

Знам какво е носталгия, но това нейното... Ревеше, та ми късаше сърцето.
Дойде си за среща с випуска. Беше бременна с второто. Зетят останал в Хановер, че си има бизнес – задачи.
Не ù се тръгваше. Беше много въодушевена от срещата.
Върнаха се с майка ù от пазар. Обикаляли по „дрип-шопове” и „левчета”.
– Знаеш ли, тате – вика, – други хора са онези. Издула съм корем като плондер, бутам количка, но никой не ми признава. Стоя права по опашките, в трамвая. А тук: „Заповядайте, госпожо!” „Минете преди нас!”, стават, отстъпват ми предимство… Това го няма в Германия. Като си помисля...
И както си ровеше в дамската чанта, ревна.
Не мога да я успокоя.
– Не плачи – викам ù, – пак ще си дойдеш.
Това го казах, защото на другия ден трябваше да лети обратно за Германия.
– Няма да мога, тате – реве и взе да си вади багажа от куфара.
– Не може така, чедо – викам ù, – там ти е домът, семейството. Не бива така!
– Не мога да си ида, тате! – вика и изхвърля със замах всичко на пода.
Опитвам се да я спра. Прегръщам я, галя я по главата, целувам я бащински.
– Не бива, чедо…
А тя:
– Не могааа. Откраднали са ми документитеее.