автор: DianaStefanova

Когато всички рани преболят
и се разтворят в дъното на чашата,
да кажем ’’сбогом’’ за последен път
и всичките минути ще са наши.

Нощта ще ни е град. Ще прекосим
площади и градини, омагьосани.
И дълго, много дълго ще мълчим —
чак до ръба на близост и докосване.

Когато заличени сме до спомен,
ще станем снежния прашец в небето.
Спокойно, опрощаващо отронени,
в очите на прозорците ще светим.

Сега вали, но още сме от плът.
Ще бъдем утре сняг, ще е прекрасно.
И уличните лампи ще блестят
от нашата сребриста съпричастност.

Ще падаме възторжени над тях,
над свят от съществуване виновен.
Когато всички думи преболят,
ще бъдем тишината… Безусловно.