автор: lubara

Счупих си зъба. Втори горен, вдясно. Поне да беше с пържола, а то с корен от целина. Добре, че преди много години бях „точка” на едно момиче, което следваше стоматология… Та оттогава ме е поела в ръцете си. Едни такива мънички, но пък правят чудеса…

И си спомних как един Първи май през 67-ма година бяхме се събрали целият род в селото на майка ми, при дядо и баба. Три семейства с по две деца, старите тогава бяха на моите сегашни години. Тъкмо си бяха построили нова къща, за две лета я вдигнаха. И досега си е там. Мисля си, защо нямаме снимки от онези дни, беше си вълнуваща среща. Но на втория ден на мен ми се изду бузата. Изписаха ми някакви лекарства, трябваше отокът да спадне. И така се върнахме в София, аз, брат ми, майка ми и баща ми. Двете ми лели със семействата си живееха в Казанлък. Във влака ме заговори едно момиче, бяхме си провесили главите над прозореца в коридора, беше пролет и вятърът рошеше младите ни глави. Аз тогава още не бях излизал с момиче и си бях малко вдървен, говореше повечето тя. И след малко в разговора се включи един отворко, измести ме набързо и останалото време от пътя болката в устата ми се усили…
После ми извадиха зъба, нямах още шестнадесет, а вече бях без един зъб. Но пък дойде лятото и аз си намерих приятелка, спортистка като мен. Готвехме се за републиканските състезания по лека атлетика, бяхме на лагер в едно училище около стадион „ Раковски”. През деня тренирахме, а вечерта се разхождахме из квартала, хванати за ръце. Навсякъде по дворовете имаше плодни дръвчета, ябълки, круши, мушмули, а цветята в градините около портите бяха безчет. Състезанието мина, излязох на първата си среща с това момиче, беше пред кино „ Млада гвардия”, на най-хубавия булевард в София, отново се държахме за ръце и аз на другия ден заминах на село, при баба и дядо. Когато след месец се върнах, разбрах, че момичето ми се е заиграло с едни по-големи батковци. И така приключи моята първа, почти любов…

Вторият зъб, с който се разделих, беше на едно занятие в казармата. Вече бях на двадесет, цял месец се правехме на защитници на Родината, някъде по ямболските възвишения. Аз идвах от Спортната школа и гаубицата никак не ме привличаше. Най-щастлив бях, когато от разчета ме пускаха с цел набавяне на череши и вишни до близките градини. Момчетата ми даваха една брезентова мешка, някъде около час вървях по малки пътечки до дръвчетата, а над тях един микроязовир, където плувах съвсем сам под ясното небе. Черешите бяха едни дребни, почти черни и много сладки. Берях, ядях, куфях и си мислех за уволнението, което трябваше скоро да дойде. Но преди това ми се наду бузата, в лагера два пъти седмично идваше зъболекар. „ Ще го вадя”, каза ми той и аз извиках от изненада. „ Е, че няма да ти режа ръката, я”, със смях ми отвърна той и така се озовах с още една дупка в устата си. Старите пушки ми казаха, че можел да се излекува, но кой ще се занимава с мен, Родината е преди всичко…

Третия зъб, с който се простих, ми създаваше години наред проблеми. И преди около петнадесет години моята зъболекарка ме представи на една своя колежка, все пак специалист-хирург. Така нежно ми го извади, че ми идеше да я разцелувам.

Ще кажете, хората на моята възраст минават през такива изпитания, пък аз съм взел да занимавам аудиторията с някакви си четири зъба. Така е, но нали има една приказка, на чужд гръб и т.н.
Затова съм решил да Ви се похваля, както един герой от един много любим български филм. Имам всичките си зъби в устата. Е, четири от тях не са мои, но пък при времето на силикона и модерната медицина, разкрасяването отдавна не е нещо ново.
А аз съм си все така красив, защото си имам кой да се грижи за усмивката ми, вече толкова години. Само поводи да има, пък и да няма, нека се усмихваме, така по-силно ще чувстваме, че сме извадили късмет в този пусти единствен живот.

19.01.2018. Любомир Николов