автор: josefinne

Навсякъде пише, че, за да твориш трябва да бръкнеш надълбоко. Първо в себе си, преди да успееш да го правиш за другите. И май е така.

Да се научиш да пишеш е като да се научиш да свириш по най-съкровената си болка. Тя е като струнен инструмент. В началото дърпаш струните и от там излизат само крясъци. Съседите се сърдят, близките ти се усмихват, но никой не иска да слуша това. Странни състояния.

Решаваш, че не ставаш, защото всички изглеждат така, сякаш те подкрепят само защото така е редно, а не защото им харесва. А на теб ти се иска да им харесва, защото така е с творчеството. И всяка преценена дума, която не звучи точно на място, попада точно в онази струна, която си дръпнал, за да изскочи от там нещо хубаво.

Писва ти, не искаш да се мъчиш. Хващаш логическите тухли и зазидваш тия струни, да не се дърпат вече. И прашинка няма да ги докосне, стига вече, казваш си. И няма да боли.

Къщата, която си строиш, е хубава. Има си прозорци и перденца, влиза светлина и е много уютно. На всеки, който дойде, наистина му харесва. Разполага се удобно, черпиш го чай, говорите си като големи. Като си тръгва, усещаш как онзи другия дори леко ти завижда, че така добре ти се е получило.

Обаче къщата не е съвсем стабилна. Много е хубаво да си на гости в нея, обаче да живееш вътре, не е чак толкова добре. Като си изморен, недоспал, гладен, разочарован, тъжен… Като гледаш едни такива определени жанрове филми, цялата къща започва да се тресе някъде отдолу. Порцеланът и чаените чаши все трябва да ги купуваш отново. Нещо в основите на къщата е. Знаеш кое е. Хоросанът от стискани зъби и тухлите от логика не го изолират добре. И в никакъв случай не го… Изчезват.

То не може да се изпари и не може да излезе. Винаги е вътре в теб – желанието да твориш.
Писва ти. Не искаш тая къща вече да се тресе. Хващаш чука и разбиваш пода. Правиш си мазе. И ето, то е вътре.

Пак свириш по същата тая болка. И пак от там излизат крясъци. Обаче някак си ти е приятно. Забравил си, че е по-добре крясъците да са навън, отколкото навътре. И думите не бяха само лоши. На някои наистина им хареса. Усмихваш се през сълзи.

Дупката в пода не ти пречи. Даже ти харесва. Гостите да й се мръщят колкото си искат. Сега къщата поне не се клати.