автор: khanas

Беше вечер, да не кажа нощ. Бутнах вратата с ръка. И натиснах с рамо, че беше кована и прекована с желязо. Тежеше. И се открехна едва-едва. А аз като крадец се промуших. Вдигнах факла да осветя сводовете. Нямаше ликове на светци, ни кръстове или богоугодни слова по стените.
Всичко беше замазано. Такава я заварих църквата на Асеневци. Посветена на светите 40 мъченици. А после обърната на джамия. От турците. Вярно, нашите попове набързо четоха молитви и прекадиха тамян да я осветят наново, ама хората страняха от нея и някак се плашеха.
И пустее. Църквата на Асеневци пустее. Като си помисля само какво е било тука преди... а сега – такова. Пак тая дума – пусто. Разправяха из Търнов какви ли не истории и небивалици.
В деня на мъчениците от олтара на църквата излизала девойка, облечена в бяло. Стояла пред него със свити за молитва ръце, после запалвала един златен свещник и с него обхождала джамията. На трите места, където били погребани трима български царе, момичето спирало и дълго се молело, след това тръгвала към стария, зазидан от турците изход. Вратата се отваряла сама, надгробните плочи се размествали и тракали глухо. Янтра се удряла в бреговете, но щом сянката пристъпела, настъпвала гробна тишина. Пред всеки забравен и потънал в бурени гроб, тя запалвала кандило, и когато накрая тръгвала към реката, за да се окъпе, на брега блещукали пламъчета. По първи петли литвала като ангел към олтара и се стопявала в него.
Като си припомнях всичко това, припука ми факлата, току да загасне и студен ветрец внезапно, от нищото, полъхна покрай гърба ми. Потръпнах и вдигнах високо ръка, та огънят буйно се разгоря, а посред пламъка се провидя надписът на колоната:
Крепост Родосто.
Обърнат наопъки. Че да може човек да чете, пък било и по тоя странен начин. Защото, ако беше колоната поставена както е по ред и право, буквите щяха да се крият някъде високо по сенките и никой нямаше да знае за тях. А сега – Крепост Родосто. Всеки да чете. И да знае. Взели сме я. Крепостта. Някога. Ние. Нашите. Победили сме. И не само там. Имат ли край и брой колоните на нашите победи? Толкова са много, че и сега, когато сме роби, още са останали, не могат да ги строшат всичките, нито да ги изтрият. Има ги. Тука са. Даже и в джамиите. Пред очите на нашите поробители.
А до тази – ето ти другата. На канасувиги Омуртаг.
„Канасувиги Омуртаг, обитавайки своя стар дом, направи преславен дом на Дунава. И като измерих разтоянието, направих могила посредата.”
Говорила ми е Шуна за надписа и за могилата. И била тая негде помежду Плиска и Дръстър. Де го сега Демир Баба теке. Там лежи Омуртаг. А отгоре идат да му се кланят и българи, и турци, и християни, и поганци, даже и малцината, които още пазят старите вери и старите чудеса. Всякакви. Без разлика. Заедно се молят. Дали се чуди канът на общата почит, или още някога е знаел какъв гроб ще има? Защото – ето колоната му – и на нея е писано:
„Човекът, и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за оногова, който го е направил.”
Роденият последен.
Така писал Омуртаг.
Върху камъка.
Роденият последен.
А не – българин или турчин, или бил кой бил.
Без разлика на род и вера.
Ще рече, нема важно как си се родил и кому се кланяш. Ели важно е направо да гледаш. Напред. И чисто. Без страх и срам. Леко да спиш и леко да се будиш. Да ти е спокойна съвестта. И за всичко да си готов. Че човекът, и добре да живее, умира.
Негде в тъмното прошумули, та потръпнах и се уплаших. А не бивало, че огънят освети на Шуна сина. Намерил подслон тука в църквата, защото се напълни Търново с боляри и големци. Пък за момчета място нямаше. Даже и за нашето. Бързо забравиха великите князе и банове кой е тичал начело и кой е взел Царевград. Кой е клал и мушкал черни сърца. А той беше тук. В прокълнатата и изоставена църква. Спеше и грееше целият с русата си коса и бяла риза. Току до него блестеше и знамето му – зелено, пошито на златни левове. Или ако щеш го наречи копие и конска опашка. Все ще е вярно. Всичко това беше.
Размърда се юношата и красивата му главица опря на камъка. Камък на гроб. Че беше църквата прекопана в гробове цялата. На царе и на светци. И като го гледах измежду тях, някак провиждах в бъдещето, а там нищо хубаво нямаше. Само гробове. Още гробове.
„Вийте се, орли, гарвани, дорде ми душа излезе. Та па си долу кацнете, бело ми месо изяжте, черни ми кърви изпийте...”
Не, няма да го дам! Първо мене ще вземете, после него! Той няма да умре. Ще живее. Той ще живее. И Димо ще живее. И България. А такива като мене – взимайте ни. Без нас може. Ние сме за умиране. Режете ни главите. И ги побивайте на колове. Гаврете се с голите ни тела. Кога да е – всичко ще ви се върне. До последно. Ала Димо не пипайте. Нито момчетата. Те ще останат. Завинаги. Българските зорници и вечерници. Върховете и върхарите. Димовците. Няма да ги победите! Даже не се и надявайте! Ще ви запалят някой ден къщата!..
Притъмня ми и всичко се разтресе, залитнах, та се опрях на друга колона, пък тя – още по-тържествена и по-велика, на още по-славен цар. Няма ли край, няма ли пощада?! Още колко и докога е нужно да ми повтаряте, че съм син на юнашко племе?.. Жестоко е да кажете на роба – баща ти е бил силен и свободен. И бащата на неговия баща. И всичките преди него. А ти си роб.
Роб.
Аз съм роб.
Защо ми е да чета славни надписи по напукани балвани?...
Не, махайте се от мене, не искам да си припомням и уча онова, което е било някога. Много е страшно. Опустело и прокълнато минало, затлачено и далечно. Сега е вече друго. Не е същото. Различно е.
Дали?
Същото е било. Трудно и тежко. Не може да е лесно да си българин. Това е титла, гордост, светиня. И вяра. В нашия непоклатим и безсмъртен народ. И в България. България. А вярата тежи. И гордостта. И достолепието. Трябва да ги пазиш. Да си на пост. На оръжие. В бой. Или миром. Защото ние сме прочути не със сила, не със злато или диаманти, а със своята справедливост. Българите са най-справедливите хора на света, казвали враговете ни. Не ние. Чуждите писали и говорили така за нас. Чуждите. Помислете, хора Божии, роде Болгарски, братя мои, има ли по-неблагодарна участ от тая да си на страната на правдата в разтурен и лъжовен свят? Затова ни мразят. И се радват на нашето нещастие. Радват се, че сме паднали. Но ние ще се изправим. Както е писано и на Асеновата колона:
„Азъ, Йоаннъ Асенъ, В Христа Бога вернъй Царъ и самодръжецъ блъгаром, съйнъ старого Асена царъ, създахъ отъ зачала и писаниемъ украсихъ до конца пречистная сия цръквъ...”
И още:
„...Богу тако повелевъшу”
Ще го бъде.
От основи ще издигнем. И ще украсим докрай. Отново ще издигнем България от порутените, овехтели основи. От старите камъни. И ще украсим милата ни Татковина. Защото така повели Бог. Ибо без Него ни дело, ни слово съвръшаетъся.