автор: mitkoeapostolov

- Не съм аз- казвам.
- Ти си- вика майка.
- Не съм, честна дума.
- Само ти си бил заедно с Марио.
- Да, но той сам падна.
- Как падна?
- Ами ей така- показвам пак как Марио се е препънал в металната решетка до стълбите на нашата кооперация и се е метнал по очи върху ръба на цимента.
- Ако кажеш истината, ще ти намалим наказанието от два месеца на един.
- А количката?
- Каква количка?
- Количката, която ми обещахте за Коледа.
- Количка няма да има при всички положения.
- Не съм аз. Честна дума. Искам си количката.
- Ще ни направиш за смях пред съседите.
- Няма.
- Добре, хайде да видим.
Майка ме хваща за ръка и започва да ме тегли към съседите. Там чакат Марио и неговата майка. Майката на Марио ми мята гневни погледи.
- Айде сега- започва тя- кажи Марио какво се случи.
- Ами играехме с Ачо на двора- започва да пелтечи Марио.
- На какво играехте?- прекъсва го майка му.
- Ами с количките си играехме на състезание.
- И после?- настоява майка му.
- Ами взехме да се гоним.
- Така?
- И аз му се изплезих да ме хване.
- И?
- И той взе един камък, метна го и ме удари под окото.
Припотявам се. Майката на Марио се обръща към мен и присвива очи:
- Хайде да чуем пак твоята история.
- Да, да чуем твоята история- подглася ѝ майка ми.
Много мразя някой да повтаря думите на друг човек, за да те накара да се чувстваш зле. Най-много мразя, когато го правят майка ми и баща ми. Със съседката не ми е много по-приятно.
- Ами, Марио тичаше- започвам аз пак, но собственият ми глас ме предава и започва да се клатушка- и се спъна…Майка ми и майката на Марио ме гледат с насмешка. Марио гледа в земята.
- Как не те е срам?- пита майката на Марио. Погледът на моята майка е същия като нейния.
Писва ми от тази игра. Какво искат от мен? Да призная? Никога. Та аз съм просто дете. Но не съм бебе да им повярвам, че като призная, ще ми намалят наказанието или ще ми простят или друга такава глупост. Ще има пердах, това е ясно. Ако призная ще има як пердах, няма да има количка и два месеца наказание без да излизам. Ако отричам, ще има пердах, ама по-малко, защото съм ги хванал, че като не са сигурни, налагат по-леко. Количката съм я прежалил така и така. Ако не са сигурни, след месец наказание ще започнат да ме пускат и по малко навън. При всички положения е по-добре да отричам.
- Аз го ударих с камъка- изрича моят глас и ме предава.
Иде ми да си бия шамар. Вместо това пробвам друга тактика- почвам да треперя с устни, правя устата си на кокоше дупе и пускам няколко сълзички като бисерчета.
Тактиката проработва. Свирепите изражения на майката на Марио и на моята майка веднага омекват. Хубаво е да си имаш работа с жени. Ако тук беше татко или бащата на Марио щяха два пъти повече да ме налагат като се разплача. Това е- мъжете мразят сълзите.
Абе знаех си аз, че като ме предаде, гласът ми имаше нещо в предвид. Браво, гласченце мое. Ще ти купя газиранко при първа възможност, обещавам.
Майката на Марио вече ме гледа с умиление и даже ме милва по главичката. Аз се гушкам до нея и продължавам да хлипам.
- Пак вашето дете има съвест- казва тя докато ме гали. – Днес в училище някакъв изверг откраднал двайсет лева от раницата на Марио в междучасието. После като ги попитала учителката, всички деца отрекли да са му взимали парите. А крадецът бил хитър, взел ги от салона по физическо, където няма камери.
- Така ли? – казва майка ми, но нещо в гласът ѝ ме тревожи. Погледът ѝ се вперва право в пластмасовия супермен, дето ѝ казах, че съм го купил днес с парите от рождения ден.