автор: Angelche

За кой ли път прекрачвам прага
на милия ми роден дом, едничък
и болка тежка гърлото ми стяга,
живее в миналото си самичък.
Ябълката в двора, вече стара
тъжни клони мълком е превила
не, от времето не може да избяга,
прегърнах я, до нея съм се свила.
Тя помни детските ми набези,
без умора как катерих се по нея
ужулените колена и белези
не спирах тъй по детски да се смея.
Какъв живот тук само е кипял,
три поколения в едно живели са.
И вик, и детски смях и глъч се лял
и труд усилен, но и песни пели са.
Сега смълчана пред тази тишина
стоя, не смея прага да прекрача.
И оглушала чувствам своята вина,
стоя…… и моля се да не заплача.
А тишината пери тънки пръсти,
свива гърлото ми с болка, стяга.
Домът ми същият е, но и пуст е
от спомените ми не може да избяга.