автор: Heel

След като я изписаха, няма как да се виждаме. Но сме се разбрали да се чуваме веднъж дневно по телефона. Тя ми се обажда, когато е сама. Винаги чакам с трепет, но и с тревога момента, когато ще чуя гласа й.
При нея нещата не са хич добре. Повечето време прекарва в леглото. Не може дори да се прехвърля сама в количката. Като затворник е там. Детето го гледат бабите, тя го вижда само в неделя.
За нея се грижи нейна втора братовчедка, която е работила десет години като медицинска сестра. През ден идва рехабилитатор, който работи по раздвижването й. Говорил съм с него – напредък няма. Мъжът й, доколкото разбрах, постоянно е крив, сякаш тя е виновна за нещо. Моля се само да не я тормози. Лошото е, че тя вече не може да се защити по никакъв начин. Заради неизвестността постоянно се чувствам напрегнат. А на нея какво й е, не ми се мисли.
Телефонът ми звънва. На екрана е изписано името й. Вдигам.
– Здрасти, приятелче – казва тя с насилено бодър глас. – Как мина работният ден.
– Нищо особено. Обичайните простотии. Ти как си?
– По-добре – измърморва тя.
– В смисъл?
– Ами потрудихме се доста с рехабилитатора. После братовчедката Валя ме изкъпа, после обаче се нааках и се наложи пак да ме мие. Не й е лесно на жената.
– Добре ли се отнася с теб?
– Много е мила, чувствам я близка. Само ме е яд, че й отварям работа.
– Е, нали мъжът ти й плаща.
– Да, така е.
– Той? Как се държи напоследък?
– Когато се прибере от работа, си бъбрим известно време, после изчезва и се появява късно вечер, за да ме целуне за лека нощ. Явно му е кофти, че вече не ставам за секс. Имам усещането, че пак е тръгнал по курви, но не мога да му се сърдя.
– Мислиш, че ти изневерява?
– Хей, та той не е светец, освен това преди години съм го хващала. Като се има предвид на какво съм заприличала…
– Престани!
– Преставам. Добре че си ти, че да има с кого да споделям.
– Ти сякаш нямаш фейсбук.
– Ха-ха, онези приятели не са истински.
– Гледай да общуваш повече.
– Още малко й ще ме юрнеш да ходя по дискотеки.
– Нищо не пречи например някоя вечер да отидете на ресторант.
– Да ме мъкнат с количка навън! Да съм пред погледите на всички! Не. А и мъжът ми със сигурност не би желал да демонстрира, че има за жена инвалид.
– Знаеш ли, иде ми да дойда да те напляскам – казвам с шеговит тон.
– Ами ела де!
– Какво?
– Тази нощ ще съм сама. Валя си тръгна, а мъжът ми е в командировка, поне така каза.
– И са те оставили самичка!
– Че аз да не съм малка.
– Бих дошъл, но няма как да вляза…
– Казах на Валя да закачи резервните ключове зад пощенската кутия.
– Ще се радвам да те видя.
– Добре, чакам те, приятелче.

***

Влизам в стаята й, стиснал в ръка бутилка бяло вино. Тя повдига леко глава от възглавницата и се усмихва, после ми махва вяло и придърпва завивката си нагоре, сякаш опитва да се скрие. Целувам я по бузата и сядам до леглото.
В стаята мирише на дезинфектант, в единия ъгъл има инвалидна количка, проходилка, патерици и подлога. Гледката от прозореца е хубава, към планината.
– Какво ще празнуваме? – пита тя и стрелва с очи бутилката. Погледът й е пуст и отвеян. По лицето й вече няма почти никакви следи от нараняването, но вратът й все още е стегнат в ортопедична яка.
– Нашата среща – обявявам. – Хайде да те сложа в количката.
– Не, не. В леглото ми е по-удобно.
– Не искам да се отпускаш. А и не е възпитано да се посрещат така гости.
Тя въздъхва, отваря уста, за да каже нещо, но се отказва.
Дръпвам завивката и се вторачвам в изпружените й крака. Носи нощница на маргаритки, изцапана отпред на гърдите.
Подхващам я и внимателно я премествам на количката. Лека е като перце, и плашещо отпусната. Тя се понамества на седалката, оттласквайки се несръчно с ръце, после се захваща да издърпа безжизнените си крака и да ги намести на стъпенките. Гледката е потискаща, но не отвръщам очи, защото търся сигнали за някакво подобрение. Не откривам такива.
– Да сложа чорапки? – питам.
– Не, не ми е студено. – Аз обаче не я послушвам. Взимам висящите на таблата на леглото шарени чорапи и ги нахлузвам на краката й, които ми се виждат направо ледени. Разтривам ги старателно, без да получа като реакция дори съвсем леко помръдване на пръстите.
Сипвам вино. Тя държи чашата си с две ръце, с една й е трудно. Когато отпива, се напряга от усилието и почва да трепери. А аз извръщам глава, за да не я притеснявам с погледа си.
Подхващаме дълги разговори, за какво ли не. Приятно е. Времето сякаш лети.
Изведнъж тя трепва и виното плисва по гърдите й. Въздъхва тежко и казва:
– Моля те, сложи ме да си легна!
Слагам я, като преди това събувам чорапите й.
– Ами… аз ще тръгвам – казвам.
– Би ли изчакал да заспя? Ще ми се да има някой до мен…
– Разбира се.
Както я чакам, изведнъж ме прихваща нещо. Събличам се по бельо и се мушкам под завивките при нея. Тя ме гледа учудено, леко уплашено.
– Хей, да не си решил да ме чукаш! Сори, не става, с памперс съм… и леко парализирана, ако не си разбрал досега.
– Мислех само да те гушна.
– Добре, гушни ме. – Гушвам я, но без да я извъртам към мен. Хубаво е. И топлината на тялото й, и нежната мекота. До нея се чувствам … себе си. Тази плаха интимност ми е достатъчна. Чувствам се по-близък с нея от когато и да е било преди.
Тя заспива с усмивка на уста. Ставам и се обличам. Завивам я старателно, целувам я по челото и, след като десетина минути я гледам как спи, си тръгвам.