автор: ruan

„Зимата ще бъде мека,” казва,
„утре ще вали сняг,
но след това ще е отново топло.”
С тези думи ги посреща на вратата.
„Зимата ще бъде мека,” казва,
„утре ще вали сняг,
но след това ще е отново топло.”
С тези думи ги посреща на вратата.

В неделя те идват
на полу-обяд полу-вечеря.
Винаги закъснели,
но така и ще си тръгнат по-късно, си мисли тя.
Днес носят тиква.
Държи я той в двете си ръце.
Толкова е оранжева, че сякаш свети

в сивия въздух на зимния следобед,
който угасва рано.
Студът подрязва краката на дните и те клякат
и привеждат глава.
Гледат някак тъжно, а не бива,
защото зимата е любимото й годишно време.

„Паля печката само вечер.
Сутрин тази година не е нужно.”
Не е като миналата зима,
когато водата бе замръзнала в тръбите
и "не можех да се измия".

„Още по-топло ми става, когато сте тук.”
„Ще ставаме” (разговорите се изчерпаха)
„Останете, можем да гледаме телевизия” (не е нужно да говорим, Нужно ми е присъствие).
„Да ти нарежа ли тиквата?”
„Не!” почти е извикала.
Ужасно й се е сторило
как разрязват тиквата,
как отвътре грейва за последно светлината ѝ,
как вадят семките,
как ги почистват от жилите,
как ги запичат със сол и брашно и
ги чоплят като птици
плюейки в салфетки
купчинки люспи
лъщящи със слюнка.
Нека остане цяла
още малко
да погрее
и потопли
в тази мека
последна зима.