автор: Albatros

... в неокосените треви,
надянала съдрана риза,
по хълма есента върви –
и сякаш че за мене слиза,
гримирана със три бои –
и ни вдовица, ни невеста,
по дъховете ми брои,
че знам добре и две и двеста,
дори не пита със какво
и как ще вържа двата края,
а аз – ошмулено дърво,
на птиците по мен си бая,
доде говори ми на „You”
и ми събира лист и върше,
ту бухал буха ми: – Ух-юуу-у! –
ту катеричка клонка скърши,
тя с мен е свикнала да спи,
и сутрин с чаша чай ме вдига –
вари ми мента, бъз, липи
и подбел, мащерка и риган,
о, тя е влюбена във мен! –
и орехи ми бруси с пръта,
тя в ризата си някой ден,
грижовница! – ще ме окъта,
делим си хлебеца надве,
и винцето – наполовина...

Във идещите снегове
със нея искам да се срина.