Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: rhymefan
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13945

Онлайн са:
Анонимни: 441
ХуЛитери: 3
Всичко: 444

Онлайн сега:
:: rajsun
:: pastirka
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2021 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДюлята Златка и годините
раздел: Избрано проза
автор: zebaitel

- Махай се, махай се, махай се! – крещи мама на едно тънко сребърно змийче, което пълзи точно пред прага. - Ще ми се правиш на рекичка, да те прескачам!
Змийчето не й обръща внимание и се вие бавничко, а дюлята Златка е опулила розовите си цветчета зад нея и не се намесва в кавгата. Аз си седя на гърнето от другата страна на прага, в отворената стая и съм спряла да дрънча с лъжицата по металната чиния, с което се занимавам, когато мама ходи за вода до уличната чешма. Идва дядо Владо с една лъскава мотика и змийчето се превръща в две къси рекички, които почват да завиват ту насам, ту натам, докато накрая спират да текат. Мама все пак прескача прага, сграбчва ме от гърнето и ме притиска толкова силно до басмяната си блуза, че аз реввам.
Мама казва, че не може да помня тази случка, защото съм била на две, но аз я помня. Както и това как кръщаваше дърветата. Едва по-късно разбрах, че дърветата всъщност нямат имена, не, те имат, но не са като мамините. В двора ни, с много странни, начупени граници имаше три круши Минки – Минка едно, Минка две и кривата Минка. Кривата Минка беше най-удобна за катерене и аз много си я харесвах, но и на трите крушите бяха като камък и едва късно есента ставаха за ядене, а най-вкусни бяха зимата, след като мама ги е обрала и сложила в една щайга със слама, да си спят там до Коледа. Имаше и една мушмула Нуша и две сливи – Бяла и Кина, и един орех – Стамат. Стамат не беше лично наш, защото растеше в изоставената градина на края на махалата, стопаните си пускаха овцете вечер там, да си допасат и градината се беше превърнала в прекрасна, ниско подстригана поляна, изцяло на наше разположение през деня. Близо до Стамат растеше и един бряст – Бошо, също толкова древен и удобен за игра. Ние се хващахме за по-високите клони, привеждахме ги до земята и после ги оставяхме да ни вдигнат, пищяхме и ритахме момчетата, които се навираха да ни видят гащите.
Някъде по това време, жегаво до такава степен, че присвивахме очи като гледахме към нивите, въздухът над тях се люлееше и ние му викахме „морето“, защото само бяхме чували за море, никой не беше го пипвал, а така ни се искаше, но ни се полагаха само жилавите клони на Бошо и жилещите му листа, та някъде по това време моята обична, дребничка и красива леля Дора се ожени. Мама пак се съмнява в спомените ми, но те са толкова ясни, че мога да усетя мириса на катми и допира на надупчената горна коричка по устните си. Беше привечер и мама печеше катми току до Нуша на един огромен сач, слагаше опечените в тава и ги мажеше с масълце. Махалата се беше вмирисала на вкусно още докато се затопляше сача и затова мама разкъсваше първите две три опечени катми на големи парчета и излизаше с тавата на улицата да почерпи всички деца. Красивата ми леля Дора беше довела годеника си да го представи на баба и да й поиска благословията. А баба не си беше дошла от къра. Тя трябва да е била около шестдесетте тогава, но работеше в текезесето всеки ден. И се връщаша късно, а дотогава мама трябваше да е приготвила вечерята.
После виждам баба, в черната си пола, черна избеляла блуза и черна забрадка да стои на леглото в малката ни стая, пред нея ниска масичка, тавата с катмите по средата й, наоколо четири ниски столчета, като кукленски, зелените й, ококорени очи светят и тя говори нещо ядосано. А красивата ми леля и бъдещият ми свако, висок хубавец с бяла риза, гарваново черна коса сресана на път и орлов нос, какъвто не бях виждала и който му придаваше особен блясък в моите очи стоят като наказани под кривата Минка, и не смеят да гъкнат. А баба нарежда, нарежда, леля плаче, аз я стискам за полата и също плача, ама тихичко, за да не отежнявам положението и после те си тръгват. Без да са хапнали от прекрасните топли катми на мама и без да са получили благословията, което разбира се, аз не знаех какво е, но явно беше нещо голямо и скъпо, щом баба не го даде.
Мама не ходи на къра. Тя е ходила, като е била слугинче и преди да срещне тате. Но веднъж трябвало да замаже плевника, той висок, стълбата, на която била качена за да стигне до горната му част се плъзнала по мазаното, тя паднала и се ударила лошо. Била е много болна и сега трябва да се пази, да не вдига тежко, да не се преуморява, да работи в оная канцелария за жълти стотинки и да не може да ми събере достатъчно, за да ми купи батко – така ми обясняват с тате, когато почна да се тръшкам, че всичките ми приятелки имат батковци, само ние сме толкова бедни, да не можем да си купим един батко. Мама не говори против свекърва си, макар баба да я командва както не командва дори мен. Само веднъж подочух една думичка „хатърсъз“, явно изплъзнала се от устата й, когато красивата ми леля Дора и хубавият ми свако, десетина години след като не бяха си получили благословията бяха дошли на гости, а баба обикаляше Бяла и Кина и стигна дори до Стамат, но не влезе вкъщи, докато те не си тръгнаха. А те идваха на гости отдалеч и само веднъж в годината.
***
Имам работа. Имам толкова много работа, а не ми спори. Днес обрах крушите на кривата Минка, само тези, които стигнах, че кръста ми не се изправя, но те напълниха една кофа. Бяха твърди, не можеха да се ядат и реших да ги дам на добитъка, ама като погледнах в задния двор, нямаше добитък. Не мога да се сетя къде се е дянал. Дойде отнякъде един мъж, дърт, плешив и започна да ми крещи защо съм обрала крушите зелени. Толкова се уплаших, че се изпуснах, а аз съм се изпускала само веднъж, когато мама се върна късно от работа, аз си бях легнала при баба и мама само попита дали съм си подредила куфарчето за следващия ден. Бях в първи клас. На училище ходехме с малки мукавени куфарчета. Аз отначало казах че съм, а после се сетих, че май не съм. Мама се ядоса, че съм немарлива, измъкна ме от леглото и ме напляска до вратата и аз се изпуснах. После мама плака заедно с мен и ме къпа посред нощите, а баба само святкаше със зелените си очи и нищо не каза. Тя вече не ходеше на къра, тате ходеше в кръчмата и по курви и мама носеше парите в семейството. Как искам мама да ме окъпе сега. Май мириша. Лятно време тя слагаше две кофи вода на слънцето и вечер ме къпеше със слънчева вода. В царевицата. Царевицата по нашия край става почти два човешки боя, а половината от двора ни беше засят с нея. Мама беше изкопала едно плитко трапче по средата й, слагаше отгоре му стар капак от дървен долап и едното от ниските ни столчета и ме къпеше. Миришеше на напечена царевица, на прах и само слънцето надничаше през кочаните, но от него не ме беше срам.
Този дъртият плешив мъж седи до мене на пейката и ми вика „мамо“. Как ще съм му майка?! То, дете бива да е малко, а той коскоджамити мъж, че и плешив. И тази къща не изглежда да е нашата. И кривата Минка вече се е изправила, а Стамат не мога да го видя оттука. Ей сега ще дойде есента, орехи трябва да се брулят, гроздето трябва да се бере, пък аз седя тука. Искам да прекопая градината, не мога да намеря мотиката. Искам да изляза и да си отида у дома, но всички врати са заключени. И краката ми станали едни тежки. Разни хора идват и напират да влязат вкъщи, и мен все ме е страх, че ще ни окрадат. Аз бързам да скрия всичките дрехи, сгъвам ги, разгъвам ги, всеки ден ги преглеждам, дали нещо не липсва. Даже ги завързвам в торбички. А този, плешивият, ми крие торбичките и връвките. Все ми се кара, че съм си въобразявала, все ми разказва неща, в които аха да повярвам, но изведнъж ми стават чужди, пък и иска да пия едни хапчета, но аз по-скоро вода няма да пия, но и хапче няма да взема. Сигурно иска да ме упои и да открадне нещо и ще ми вика „мамо“! И даже заплака!
Боже, колко тъмно стана. Как ще си отида сега. Искам при мама.


Публикувано от anonimapokrifoff на 10.11.2017 @ 08:55:36 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   zebaitel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 9


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.11.2021 год. / 19:59:11 часа

добави твой текст
"Дюлята Златка и годините" | Вход | 13 коментара (29 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Дюлята Златка и годините
от mariq-desislava на 10.11.2017 @ 17:20:47
(Профил | Изпрати бележка)
Стамат мигновено се превърна в мой любимец, защото по необясним начин очертава границите, които не бива да се прекрачват, дори насън.:) Сякаш именуването дава опорни точки на живота, на паметта и на всичко останало.
И се сетих за ето това:
" – Всички ние сме зидари – казваше обикновено след вечеря дядо му Чихорич, – ала ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години, а сънят и виното са хоросанът. Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа; всеки зида своята къща от часовете, всеки прави своя пчелин и събира своя мед от времето, носим времето в мехове да ни разпалва огъня. Както в кесията са смесени жълтици и медни грошове, както бели и черни овце, тъй е смесен при нас белият и черния мрамор за градеж. И тежко томува, комуто медта гълта златото в кесията или нощите дните изяждат. Ще зида по никое и никакво време..."

Милорад Павич е най-подходящ за коментар.:)


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 13.11.2017 @ 18:25:06
(Профил | Изпрати бележка)
О, коментарът ти е страхотен, Царствено дете! Едва ли моят скромен разказ заслужава сравнение с прекрасния езиков парад на Милорад Павич, но пък, от друга страна, коя съм аз да кажа кой какви асоциации да има!!!

Благодаря ти!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от rady на 10.11.2017 @ 17:01:42
(Профил | Изпрати бележка)
Тази тема е толкова болезнена и така често избутвана в някой тъмен ъгъл на съзнанието ни...Защото боли и никога не сме готови да приемем, че бавите ни, родителите и после самите ние се превръщаме в деца...После има само едно - връщаме се там, откъдето сме дошли. Респект, Живе!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 13.11.2017 @ 11:25:56
(Профил | Изпрати бележка)
Да, Ради, не можем да избегнем кръговрата, но и не можем да го осъзнаем, докато не станем неволна част от него!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от secret_rose на 10.11.2017 @ 15:25:06
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Този безкраен твой вътрешен свят, приютил като в писана ракла безценните спомени на детството...
Нямам думи да опиша чувството, което поражда тази везба. Цялата ми стая се изпълни с мирис на дюли, мокра трева, на гюбре и добитък, на топли длани и живот, какъвто отдавна само сънуваме...


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 12.11.2017 @ 23:12:03
(Профил | Изпрати бележка)
Да, Меги, вадя, съшивам, понякога конците се късат, много често си разкървавям душичката с различните игли...но някак не мога да спра...

]


Re: Дюлята Златка и годините
от daro на 10.11.2017 @ 13:58:03
(Профил | Изпрати бележка)
Страшна калпазанка си, живовляк Живе! ;)

Уж изобщо не ми се четат подобни тематики, а ти изкусително, първо ме привличаш, после ме хващаш за ръка и ме размотаваш по градината си, биеш ми два шута по въображението... и накрая ми викаш:
Що капеш бре, чинар Даро! :)

...(.)


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 11.11.2017 @ 10:24:01
(Профил | Изпрати бележка)
Чинарите са едни от най-най-любимите ми дървеса, Дарче! В някой следващ разказ, ако си позволя да давам имена на дърветата, чинарът непременно ще се казва Даро!!!

И, не исках да те натъжавам, ама ти си си любопитен!

]


RE: Дюлята Златка и годините
от Angelche на 10.11.2017 @ 12:38:34
(Профил | Изпрати бележка)
Искам, но просто не мога нищо да напиша! Остави ме без дъх!


RE: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 11.11.2017 @ 10:20:38
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей, Ангелче! Радвам се, че се отби!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от somebody (somebody_s@abv.bg) на 10.11.2017 @ 12:08:37
(Профил | Изпрати бележка)
Боже! Живе! Бъркаш в душата! Толкова красива и наситена с топлина и чувства деменция! Респект към този разказ! Малко е да се каже, че съм удивена. Трогната съм от умението ти да сътвориш това съвършенство. Детето-старица е чисто, чисто, чак свети видимото чрез спомените и очите му.
Поздравявам те и съм възхитена!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 10.11.2017 @ 18:10:33
(Профил | Изпрати бележка)
Прекалено щедра си в оценките си, Кате!
Истината е, че имам преки наблюдения и положението на хората в това състояние ми е голяма мъка. Но, разбира се, разказът е fiction - не е добре да се описват само видяни и чути неща, трябва и въображение... Дано съм го постигнала...

]


Re: Дюлята Златка и годините
от somebody (somebody_s@abv.bg) на 11.11.2017 @ 21:24:57
(Профил | Изпрати бележка)
Оценките ми са напълно реални, Живе. Влязох да почета в обедната почивка на делничния ден и така ме прикова, че онемях. След това не четох друго. Въображението е нещо, което ценя много. Може би затова всичко оживя пред очите ми. А този горе знае какво прави. Взима едно, дава друго. Това по повод на героинята ти и на всички хора в това състояние. Да ги превърне отново в деца и да им върне спомените от детството, това е като да спести трудностите от реалността. Много красив разказ! Поел е мъката и тревогата чрез красотата си. Красота, която спасява болната душа.

]


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 12.11.2017 @ 08:53:01
(Профил | Изпрати бележка)
Всъщност, аз особено много ценя коментара ти, Кате, защото си видяла нещата точно така, както аз бих искала да бъдат видяни - в "красотата, която спасява болната душа"!!! Не исках хората да се натъжават, а да видят красотата! И безкрайно много ти благодаря за емоционалните и абсолютно точни коментари!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 10.11.2017 @ 09:13:00
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми допадна тази тънка сетивност, която преплита така чудно природата с човешките преживелици!
Благодаря!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 10.11.2017 @ 18:07:13
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се, че ти допада, Цвети!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от zika на 04.05.2018 @ 19:08:44
(Профил | Изпрати бележка)
Свидни спомени. Детето в нас, до края ще има нужда от тях. Най-скъпи са за мама. Старостта е безпощадна. Майсторски си ги противопоставила. Респект!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 13.05.2018 @ 23:09:54
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за хубавите думи, Зика!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от zika на 04.05.2018 @ 19:05:24
(Профил | Изпрати бележка)
Свидни спомени. Детето в нас, до края ще има нужда от тях. Най-скъпи са за мама. Старостта е безпощадна. Майсторски си ги противопоставила. Респект!


Re: Дюлята Златка и годините
от libra на 11.11.2017 @ 21:52:19
(Профил | Изпрати бележка)
избягвам да чета тъжни неща, но се случи прочетох, един човешки живот се е събрал в този разказ
поздрав :)


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 15.11.2017 @ 18:03:33
(Профил | Изпрати бележка)
Не ми се искаше да е тъжен разказът, Илонка, по-скоро да е разказан така, че човек не да рони сълзи, а да се научи да се радва на това, което има във времето...
Но ти благодаря за прочита! Хубаво е хората да го възприемат по различен начин!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от Irina_kis на 11.11.2017 @ 21:52:28
(Профил | Изпрати бележка)
Колко набързо разказан живот!
Покъртително е това, което прочетох. Много хубаво, но и много тъжно!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 15.11.2017 @ 18:07:39
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се, че се отби, Ирина! Да, животът тук е разказан толкова накратко, че ти се иска да го доразвиеш или поне донапишеш...

И тогава би станало роман, вероятно... Но аз все си мисля, че не съм узряла за подобно начинание.

]


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 15.11.2017 @ 18:07:39
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се, че се отби, Ирина! Да, животът тук е разказан толкова накратко, че ти се иска да го доразвиеш или поне донапишеш...

И тогава би станало роман, вероятно... Но аз все си мисля, че не съм узряла за подобно начинание.

]


Re: Дюлята Златка и годините
от katbalu на 15.11.2017 @ 19:48:14
(Профил | Изпрати бележка)
Аромата и цвета на детството... Припомни ми моята любима кварална череша... събуждаш сетивата и детските спомени. И аромати и усещания... Детето си остава във всеки от нас и може би последно то угасва ...
Поздравления за разказчето!


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 10.12.2017 @ 08:31:45
(Профил | Изпрати бележка)
Да, Кате, ароматът и цветът на детството никога не се забравят - за добро или зло...

Благодаря за добрата дума!

]


Re: Дюлята Златка и годините
от mamasha на 16.11.2017 @ 19:05:26
(Профил | Изпрати бележка)
Как се коментира наболялото? Още повече, когато си наясно с предисторията на разказаното?

Първо се зачудих защо ти е било да даваш имена на дърветата. Но като знам, че нямаш вкус към търсенето на екстравагантни ефекти, започнах да се вглеждам в подтекста - какво е това, което стои зад тази хрумка. И разбрах - името на всяко дърво, освен че създава усещането, че то е реален действащ персонаж в разказа, освен че внушава отношения между главната героиня и окръжаващата я действителност, по някакъв едва доловим начин се проектира върху характера ѝ, хвърля мост между детето и възрастната жена. Тя не разпознава сина си, близките си, но помни името на всяко дърво. Дърветата са онова, което по някакъв начин е останало неизменно в нейния променил се свят. Те сякаш са опората, онова, което я държи за живота.

Поздравления за великолепието от метафори, за мекотата на емоциите и чувствата. Разказът оставя усещането за нещо светло и топло, като прегрътката на мама, въпреки тъжния му финал.

Чудесно изградена композиция. Нищо излишно, действието тече спокойно, с логична последователност.
Изобщо, както казва Д. Топалова, изминала си "пътя на делфините" - поезията, истинската, блика от всяка дума в разказа.



Re: Дюлята Златка и годините
от mamasha на 16.11.2017 @ 20:22:05
(Профил | Изпрати бележка)
Извинявам се - написаното " прегрътка" следва да се чете като "прегръдка".
(((((((:

]


Re: Дюлята Златка и годините
от zebaitel на 10.12.2017 @ 08:33:46
(Профил | Изпрати бележка)
Юле, знаеш, че след твоите коментари не мога да кажа нищо! Ти виждаш през написаното и даже отвъд! БЛАГОДАРЯ!

]