автор: estela41

Чувствам го.
Него!
Червеят.
Гризе ли гризе: дървояд!
Живее в единия ми крак… не помня откога. Денем е тих, а нощем проправя тунелчета през старата ми плът. Болииии! Скоро ще стигне до… сърцето ми.

……А младият художник не чува как стена, предшественикът му се грижеше повече за мен: проверяваше дупчиците, вадеше личинките с мъничка пинсета, страхуваше се някой ден да не рухна заедно с поредния му шедьовър.
Всъщност...аз не държа да ме обичат заради мен самия… открих, че така вероятността да разочаровам някого става минимална! Съвършен съм!

Понеделник. Сеансът започва. Платното - бяло, трепетно, поляга в скута ми: моята поредна любима! Ще го прегръщам, ще нося бремето на шарките му седмици наред. Свиквам с него - и то с мен, пасваме си: вещи сме! Може би защото сме близо - чувам сърцето му в нишките на плата.
Силен съм: картините усещат това и доверчиво се отпускат в прегръдките ми, усещам хладните им плоски тела с цялата си повърхност. И това платно ще ме опознае, ще прозре и истината - най-топлата ласка се дарява откъм гърба - незащитено място, очакваш нападение, но…не и милувка. Изненадващ съм нали?
После…ще го положат върху безличната гладка стена в галерията, която е преситена от посещения и си отмъщава с безразличие за раните: нова картина - нов гвоздей!
А за мен картината е Единствената - лице на любовта.

Вторник: Маестрото е нервен: полага щрихите с магическа енергия, затова платното стене. Аз го успокоявам, че в началото винаги боли. После огънят става равномерен, пламъкът му не жари, а сгрява. Така е в любовта: художникът намира себе си или Нея.
Нея не я виждам, опознавам я постепенно от очертанията на скицата. По трепета на маестрото разбирам, че е млада, красива.
Мъж и художник в едно - трудна работа! Дилема!
Аз съм само дърво - нямам противоречия със сбе си, затова хората ме развличат - ха ха ха! - люпилня за колебания!

Сряда: Платното вече ми се доверява, оплаква се: въгленът не рисува, а дълбае формите. То простенва и поляга по-плътно върху грижовните ми рамене. Вече го обичам с цялото си тяло, въпреки че червеят ми напомня за старостта.
И моята не е лесна -все рискувам с млада любима: недокосната! Колко сълзи съм попил! Но ...разделите ми тежат… дори повече от победоносния ход на червея.
Не знам коя ще е… последната, и напоследък този страх ме сковава….

Четвъртък: Платното вече блаженства под ласката на четките. (гордея се с интуицията си!) Предпочита милувката на голямата, с която се полага основата, но най-вълнуващ е допирът на топлата човешка ръка. Магия!...
Не ревнувам: свикнал съм, нали споделям трепета и чудото? Знам, че тогава платното чува сърцето на художника и се тревожи, че и в него живее някакъв червей, който прокопава тунелчета, твори вододели; също като в моето рахитично коляно!
Изглежда във всеки мъж живее по един… червей? Съдба!

Петък: Маестрото е особено нежен и картината поглъща младата му страст. Сигурна е, че художникът обича само нея. Вече не се страхува от съперничеството на модела - млада госпожица с нежен профил. Изображението има предимство пред оригинала - родено е на предела между земното и божественото. Маестрото не е вече объркан и замаян, а картината ми шепне, че очите му са отвъдни и замечтани: смъртният е станал убежище за очите на Бога. Докато твори, владее силата да съживи платното, да го превърне в градина от цветове, в усмивка на любовта; забравя, че делникът го дебне, не подозира, че след години в самотата си ще чува единствено проскърцването на червея, загнездил се в сърцето му.

Мразя дървояда!
Той ми напомня, че живот е синоним на болка, рисува в мен артериите на Времето.
Нарича ме бъдеща шепа дървена прах. Мене!!!!, който съм любил всеотдайно толкова шедьоври!!! Той в годините на младостта ми не е бил проектиран като форма на живот, но… днес се изживява като червей на съмнението. Главна роля!
И то в сценария на моя живот.
И дяволски добре я играе. …
Не мога да му попреча, защото съм статичен, но и художникът не може, макар да е вечно в движение.
Станеш ли дом на съмнението - няма спасение; от мен да го знаете!
Но ...откакто ме гризе, започнах да отпивам от потока на дните и да приемам с радост даровете на всеки миг… Осъзнаването на граничността понякога увеличава духовните територии…

Понеделник: Момичето зад мен затвори очи с толкова копнеж и болка, че чух как щракнаха миглите му - като кепенци: търси спасение, но може ли да избяга от себе си? Маестрото - и той притваря очи - сънува света след седмица - две, когато ще настъпи празникът на признанието.
Ако можех да говоря, щях да му разкажа за един майстор на портрети, облечен в слава, който умря в нозете ми: сгърчен от болест, но и от самотата. Последните му думи бяха неизречените навремето: "Ти си всичко за мен! Жадувам те! Обичам те! ". Пред лицето на онази, многоръката, отпи от бокала на мъдростта, за да се пречисти от суетата на славолюбието. Границите чертаят нов контур на събитията. Не можем да променим миналото, но поне си обясняваме защо са се случили.
Тъжни равносметки!
Без право на компенсации.
И …излишни: кой се учи от грешките си?

Вторник: Момичето си тръгва, проскърцвам. - това е моят поздрав, а и израз на болката, че скоро след нея ще ме напусне и картината. Моделът ме чува и пристъпва близо. Топлината в очите й е вълнуваща. Поглежда втренчено към платното - и…среща себе си: съперницата, която и отне любовта. Заплаква от безсилие.
Излизайки, притваря вратата бавно, с последна надежда.
Напразно!
Никой не я спря и тя тръгна по своя път.
Сама.
Маестрото я наблюдава скрит в сянката на ъгъла; когато вратата я изпрати, стана, прибира розата, паднала от косите й, вдъхна аромата и механично започна да я мачка.

Среща - раздяла.
Красота - жажда - мълчание - мъчение: самота…..
В тишината чувствам : червеят продължава да прокарва пътя на болката към сърцето ми.

Обичам го!
С него поне не съм сам…