автор: IGeorgieva

В един град, на тиха улица живеело едно десетгодишно момче. То се казвало Петър и мечтаело да си има дракон.
– Защо искаш точно дракон? – питали го родителите му.
– Защото той не само ще ми бъде приятел, но ще ме пази и с него ще мога да летя. Ще ме отнася до училище, ще прескачаме задръстванията и светофарите дори. Освен това ще ми помага да разпалвам огън в камината през зимата, ще ме топли с дъха си, когато ми е студено.
– Но къде ще живее и какво ще яде?
– В моята стая, ще му давам от моята храна.
Родителите дълго време обмисляли идеята, но накрая се съгласили и завели Пепи в магазина за домашни любимци. Когато разбрал какво търсят, продавачът се усмихнал извинително:
– За съжаление, ни е останал само един дракон, ето го там, и той има малък проблем. Ако желаете, можете да изчакате до другата седмица.
– Какъв проблем? – попитало момчето, гледайки тъжните очи на дракона.
– Не може да бълва огън – хвърля само малки искри.
– Няма значение – казал Пепи, – това е моят дракон.
– Щом го искаш, добре – съгласили се родители и отвели дракона вкъщи.
Детето било много щастливо с новия си приятел, когото кръстило Оги. Играело с него след училище, разказвало му как е минал денят му, какво е научило, с кого се е забавлявало и с кого се е скарало, но после пак се е сдобрило. Очите на Оги вече не били тъжни.
Един ден Пепи го извел на разходка и го запознал с децата от квартала.
– Я да го видим как бълва огън – казало едно от момчетата.
– Той не може – отговорил Пепи, – но това не е проблем.
– Е, какъв е този дракон тогава. За какво ти е? – изсмяло се момчето.
Пепи скочил отгоре му, но Оги го спрял:
– Не, не бива да се караш с приятеля си заради мен. Не съм се засегнал. Обидата действа само ако ѝ обърнеш внимание.
После Оги грабнал Пепи с опашката си и го качил на гърба си. Издигнал нагоре дългия си врат и го спуснал надолу като по пързалка. Поканил и останалите деца да го направят. Всички играли с Оги, докато мръкнало. Били забравили, че не може да изпуска огън. Поканили го да дойде отново при тях на следващия ден. Докато се сбогували, излязъл силен вятър, подхванал листата, огъвал клоните на дърветата, опъвал жиците. Изведнъж лампите в целия квартала угаснали и настанала непрогледна тъма. Момчетата се струпали около Оги. Всички го гледали с надежда, разчитали на него. Той поел дълбоко дъх и когато го изпуснал, пламъкът осветил цялата улица. Дори вятърът притихнал.
– Ура! – започнали да викат децата. – Оги, какво стана?
– Успях, защото повярвахте в мен, а аз в себе си.
От този ден нататък момчетата и Оги станали неразделни приятели!