автор: mitkoeapostolov

- Не чуваш ли как реве бебето?
- Иди и го оправи.
- Ти си му майка.
- А ти къв си?
- Не знам. Ти ми кажи.
- Айде първо излез от банята, облечи се и после ще се дрънкаме.
- Не. Първо ти ще идеш и ще накараш шибаното бебе да млъкне.
- И кой ще ме накара?
- Аз- каза Иван, изтича до стола, където беше съблякъл дрехите си, извади пистолета от задния джоб на дънките и го насочи към Никол.
- Толкова ли те е страх от мен та се налага да вадиш патлака?
- Не ме предизвиквай.
- Шибаняк- изсъска Никол, остави куфарчето на масата и отиде в другата стая да успокои бебето.
- Тъпа кифла-отговори Иван, а на ум си помисли „не трябваше да се занимавам с фолкаджийки“
- Ако си искал професорка да не си ставал бодигард- дочу се от другата стая.
След минута Никол се завърна с детето в ръце. То вече не плачеше. Иван започна да се облича.
- Същите дрехи ли ще сложиш?
- Кво им е?
- Може да са останали следи.
- Много сериали гледаш.
- Тъпанар.
- Добре де, добре. Какво да ги правя тези дрехи?
- Изгори ги.
- А какво да облека?
- До хотела имаше магазин за дрехи втора употреба. Избери си нещо от там.
- Затова ли си рискувам живота? Да нося дрехи втора употреба.
- Иди гол до мола ако искаш.
Иван скръцна със зъби. До-облече се и излезе.
- Такаа. Я да видим какво имаме тук?- каза Никол, седна отново на дивана и положи куфарчето в скута си.
Куфарчето- старо дипломатическо куфарче с черна кожена облицовка- зееше празно. Това не притесни Никол. Тя бръкна в един от страничните джобове и извади три флашки- червена, жълта и зелена. Взе ги в ръка и внимателно огледа всяка от тях.
- Коя мислиш, че е?- попита Иван от вратата в нови дънки и бяла блуза, която подчертаваше мускулите му.
- Не можа ли да намериш дрехи, които да бият по-малко на очи. Така приличаш на Мистър Олимпия. Хората ще се обръщат след теб по улицата.
- Освен злобна си и ревнива.
- Това ли искаш да научи синът ти за майка си?
- Откъде да знам дали съм му баща? Излиза, че си спала с половината ми приятели.
- Само с един.
- Най-добрия.
- Стана преди да се запознаем.
- Се тая.
- Ти пък кво се репчиш се едно аз съм ти първата?
- Като не можеш да си представиш лицето на никоя, която е била с мен, се едно си ми първата. А аз като се сетя за теб, виждам Георги.
- Свиквай. Той поне беше джентълмен.
- Мъртъв джентълмен.
- Нямаше да е мъртъв ако ти си беше свършил работата при предаването на откупа.
- Некадърник ли ме наричаш?
- Сам си прави изводите. Хвани детето да огледам спокойно флашките.
Иван пое детето и започна да се разхожда из стаята. Загледа се в лицето и му се стори, че носът прилича на Георги. „Тъпо ревливо копеле“- помисли си той. „Само да свърши тая работа и ще го заведа да си направим ДНК тест.“
- Според мен е жълтата.
- Защо?
- Професорът беше куку.
- Пробвай.
- Нали знаеш, че ако е грешната флашка ще изпразни киселина и ще унищожи компютъра.
- Какво да правим тогава?
- Да помислим малко.
- Ти нали си царица на мисленето. Давай.
- Не можем ли да се свържем директно с фотографа вместо да разиграваме тези комедии с флашките.
- Работеше само с професора. Единствено той знае как да се свърже с него.
- Знаеше.
- Да, знаеше. Сега и той и Георги сигурно са в багажника на черна лимузина на път за морето.
- Ама и вие го измислихте едно. Да изнудвате премиера.
- Само за него намерихме материали, а знаеш, че парите ни трябват.
- Подлъгаха ви същите кукловоди от ДС, които назначиха и него. Да се изтрепете взаимно.
- Не може ли просто да намериш тъпата флашка?
- Ще пробвам зелената. Мисля, че професорът веднъж спомена, че зеленото е любимият му цвят.
- Давай, нямаме време. Трябва пак да сменим квартирата.
- Не може ли просто да заминем без парите. Да му върнем флашките и да си живеем живота.
- А след шес месеца кво ще правим в Аржентина? Нито говорим език, нито имаме познати. Детето заспа. Отивам да го оставя в другата стая.
- Добре. Ето пъхам зелената флашка.
- И?- подвикна Иван от съседната стая.
- Нищо.
- Какво има на нея?
- Нищо.
- А компютъра работи ли?
- Да.
- Пробвай и другите тогава.
- Лудият професор ни е излъгал за киселината.
- Знаех си, че не може да му се вярва.
- И жълтата не е.
- Остава червената.
- Да. Тя е. Ето ги снимките. Ха, наистина. Само да ги изпратя на някой вестник и сме богати, а той ще бъде заличен от политиката.
- Всички вестници са негови- знаеш много добре.
- Да. Добре. Вземаме червената флашка и се чупим от тук. Пусни му есемес и кажи, че ако до утре в десет не е превел парите, снимките се качват във фейсбук. И без повече номера като този дето изигра на Георги и професора.
- Ще пусна есемес в колата. Опасно е да стоим тук. Взимам детето и тръгваме. Изключи компютъра.
- Кво е тва?
- Съседите отсреща са пуснали гръцка музика.
- Е и?
- Епимено. Любимата ми песен.
- Пусни си я на телефона, а сега да вървим преди и нас да са разстреляли.
- Стига с тази параноя. Кой е жената тук? Послушай малко красива музика.
Прозорецът се пръсна. Иван се просна на земята. Бебето се изхлузи от ръцете му и падна на дивана. Никол изпищя, но след секунда прозорецът се пръсна втори път и тя замлъкна. Детето лежеше спокойно на дивана.
- Това ли е бившият ви бодигард Иван?
- Той е.
- Флашката е проверена и унищожена. Може да сте спокоен. Какво да правим с бебето на Иван и Никол?
- На Георги и Никол имате в предвид. Министърът на финансите нали си няма деца пък все гледа моите с един влажен поглед. Е, и неговият проблем се реши.
- Идеята на професора с флашки, които изпращат сигнали беше страхотна.
- Да, жалко, че трябваше и от него да се отървем.
- Да вървим?
- Чакай, в къщата отсреща не звучи ли гръцка музика?
- Май да.
- Епимено. Любимата ми песен. Чакай да послушам.
Прозорецът се пръсна за трети път.