автор: SylviaMak

Стоях пред вратата на бара и не можех да се отърва от усещането, че съм бил тук и преди. След кратко колебание натиснах дръжката, тя се завъртя и аз пристъпих напред. Помещението бе приятно осветено от умело поставените лампи; меката им светлина рязко контрастираше с мрачния глас на Нина Симон, който се носеше над главите ни, сякаш за да ни напомни, че тъмнината никога не отстъпва напълно.

Направих няколко крачки. Погледът ми се плъзна по масите, опипа тежките завеси, огледа кръглото като монета лице на бармана и се спря върху пода. Големи, квадратни, черно-бели плочки. Леко грапави, за да не се хлъзгат клиентите когато се напиеха. Бях виждал тези плочки и преди.

Стоях почти в средата на бара, вглъбен в усилието да си спомня. Никой не ми обръщаше внимание. Чаках паметта да си свърши работата, като родител, който изчаква детето му да дореди започнатия пъзел. Един по един, спомените ми се подреждаха – отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Когато и последното парче от пъзела легна на мястото си, стиснах силно ръце, задъхан от ужас.

-2-

Аз съм Виктор Рип, доктор по физика. Ръководя международен екип от учени – физици, астрофизици и инженери, с които през последните 25 години се опитваме да постигнем невъзможното. Мисля, че най-после успяхме.

-3-

На една от масите седеше възрастна жена, със стегната на кок бяла коса и отрупани с пръстени ръце. В чашата ѝ плуваше неоново зелено питие, което тя отпиваше на малки, дискретни глътки. Телефонът ѝ извъня, жената посегна към него, но размисли и ръката ѝ – тънка бяла ръка с изпъкнали вени, увисна във въздуха.

След миг телефонът щеше да звънне пак, тя щеше да вдигне и елегантно да изрече няколко ругатни на френски. Знаех това със същата увереност с която знаех, че двамата бизнесмени в дъното на бара се опипваха под масата, че не след дълго през вратата щяха да се изсипят група колежани – първоначално барманът щеше да откаже да ги обслужи, но после щеше да им налее евтино вино, свил рамене с отегчение, сякаш казваше “Все едно, ако не се напият тук, ще отидат другаде”.

Аз, Виктор Рип, знаех какво ще се случи през следващите няколко часа. И умирах от страх.

-4-

Големият пробив дойде толкова неочаквано, че никой не се сети да се обади на медиите. Струпахме се около машината – бяхме я кръстили Кронос, в чест на митичния древногръцки бог на времето. Някой извади кутии гроздов сок, наляхме лепкавата течност в пластмасови чаши и се чукнахме със светнали очи, като деца, които отварят подаръци на Коледа. Всички говореха едновременно, стискаха си ръцете, някои се прегръщаха. Гледах ги усмихнат – тези зачервени от възторг мъже и жени бяха най-близкото до Бог, което човечеството някога бе имало.

Кронос стоеше неподвижен. В прозрачното му ядро лежеше едър плъх; очите му бяха затворени, дългата, гладка като жица опашка не помръдваше. И все пак, животното несъмнено бе живо – виждах как гърдите му леко се повдигаха.

Слушах разговорите около мен и от време на време поглеждах плъха. Изпитвах странна смесица от гордост и тъга – гордеех се, че след толкова години къртовски труд бяхме успели и същевременно изпитвах неясна тъга. Бяхме свършили най-трудното, скоро щеше да дойде ред на търговците. Тяхната цел бе да превърнат главозамайващото ни откритие в обикновено ежедневие за милиони хора по света. Срещу съответната сума, разбира се.

-5-

Вратата се отвори и вътре шумно нахълтаха десетина млади мъже. Жената с пръстените ги изгледа и леко придърпа чашата към себе си, сякаш се страхуваше да не ѝ я откраднат. Единият от младежите разказваше някаква история, другите го прекъсваха със смях, той им се заканваше ядосан, но миг по-късно подхващаше пак нишката на разказа си.

Бях чувал разказа му…колко пъти? Десет? Сто? Хиляда? Хиляда по хиляда по хиляда, както казваше синът ми, когато искаше да изрази безкрая? Не знаех.

Знаех само, че щях да виждам как жената посяга към телефона, как облечените в тъмни костюми мъже притискат колена под масата, щях да чувам високия, невъздържан смях на младежите до края на времето.

-6-

Около мен врявата постепенно стихваше, хората допиваха чашите и се разотиваха на групички. Махнах с ръка на двама колеги и набрах номера на Сара. Исках да ѝ кажа за успеха ни и да ѝ предложа да го полеем. Знаех, че тази вечер беше ходила на една от училищните постановки на Зак и се надявах монолозите на група ентусиазирани петокласници да не са я уморили твърде много.

Телефонът ѝ беше изключен, реших по-късно да пробвам пак. Запътих се към вратата. В лабораторията беше съвсем тихо, бях останал последен.

Хвърлих поглед към Кронос и внезапно се заковах на място. Плъхът стоеше изправен, с извит като на котка гръб и леко наведена глава. Гледаше ме право в очите. Усетих как космите по тялото ми се изправиха. От очите на плъха ме наблюдаваше нищото – абсолютната празнота – гледаше ме хищно, преценяващо, сякаш пресмяташе колко време ще му отнеме да изпълзи от това тясно животинско тяло и да се намести в мен.

Телефонът в ръката ми извъня и аз подскочих. Номерът беше непознат, мъжът отсреща говореше бавно и внимателно, сякаш не искаше да стигне до края на съобщението. Накарах го да повтори три пъти преди да затворя.

-7-

Подготвих разтвора с треперещи ръце и включих командния пулт. Мониторите светнаха с готовност, въведох параметрите и отложих старта с пет минути. Чух как Кронос завибрира, но старателно избягвах да гледам към него. Не исках да виждам плъха – по-точно, онова, в което се бе превърнал, след като бяхме пренаредили клетките му.

Не исках – не можех да се откажа. Зак и Сара вече ги нямаше – и аз бях единственият им шанс.

-8-

Всичко беше готово. Щях да се върна назад, до вечерта преди големия ден. Тогава бях отишъл да пийна в един бар, недалеч от лабораторията, съвсем сам, за да помисля. С екипа стояхме на прага на нещо велико, бях го доловил така ясно, както кучето подушва дивеча преди още да е видяло следата.

-9-

Отворих ядрото, плъхът ме изгледа с омраза и изскочи навън. Не му обърнах внимание, нямах време за него. Свих се върху гладкия под, капакът се спусна безшумно и тъмнината ме обгърна.

Машината вибрираше все по-силно, вибрациите влизаха под кожата ми, усетих влудяващ, сърбеж. Исках да бръкна с ръце под дрехите и да се разчеша до кръв. Стиснах юмруци и се опитах да мисля за друго.

Какво ли чакаше утре колегите ми? Бяхме изпратили десетки животни назад. Някои се връщаха размазани като пастет по стените на ядрото. Други намирахме цели – само за да се разпаднат на парчета пред очите ни, с изплезени езици и изхвъркнали от болка очи.

Трети никога не се завърнаха.

Дали щяха да открият тялото ми, пръснато на парчета, като спукан балон? Или напротив, щяха да ме видят как влизам в отдела точно в осем, както всяка сутрин – само че сутринта щеше да е необикновена и само аз щях да го знам. Няколко часа по-късно щяхме да станем свидетели на първото успешно пътуване във времето, щяхме да го отпразнуваме с гроздов сок, а вечерта един луд щеше да бъде обезвреден – точно преди да открие огън по десетки деца, учители и родители по време на училищна постановка в центъра на града.

А може би щях да изчезна, завинаги разпънат между настоящето и миналото, изживяващ отново и отново един и същ отрязък от време: онази топла октомврийска вечер, когато влязох в бара, недалеч от лабораторията, за да изпия едно уиски.

Кой знае? Само Кронос.