автор: ma_gi

Не ми се разказват спомени.

Просто бъди ми
фантазия!

… Вярно –
понякога топлят.
А понякога са
омразата.

Човеците сме си хищници –
Ангелите
са горе.
Можеш да ме разнищиш.
Мога
да спра да моля.

Колкото да те пазя,
все ще отворя
рана,
колкото да не мразиш,
счупено
ще остане.

И ще белеят кости,
щом си отиде
времето –
за теб ще съм само гостенка,
ти –
нелепа потребност…

Защо да го причинявам?
И да разказвам
спомени?
Колко сол
помнят раните?
И колко
да са оголени?

Краят лежи в началото.
А после
ражда омразата.

… Понякога отминава.

Ти
остани ми фантазия!