автор: bbobbibgbs70

Спаси ми живота.
Протегна ръка към мен –
слънчев лъч във мрака падащ.
Усмихна се като пролетен шумен облак.

Напръска ме с топла цветна влага,
дъгата разпъна над мен,
открадна с крилата на щъркели
краски от нея и облачно ме целуна.
Лицето ми призрачно стана картина.
Живот и копнежът небесен
с фонтан от кокичета, пролетни
пръски, цъфтеж, бръшлянът
дървото залюбил, и този разкош
ароматен прогонил тъгата
с водопада изсипа се
светкавично в мен.

Спаси ми живота...
Каза ми – Недей! Остани...
И това ще отмине.
Вярвай в себе си,
няма стена.
Стените са само илюзия
собствена. Ти ги създаваш.
Стига, няма стени, та тухлите
падат сами, ако искаш.

Щърково гнездо си ти.
Уверено, направено с любов,
със сила и усмивка,
с надежда и градеж за
повече простор.
За въздух и надежди.

Защото има кой да те обича.
Със светлина. Със благодат.
И с истински поклон,
аз мога коленичил
в този си живот,
да кажа, че си Ангел.
Ангел мой – Спасител.
Това ми стига.
Да съм щастлив и да ме има.
Със вяра във доброто.
И твоята апостолска душа.
Която в живота ме върна
и ме накара пак да се усмихвам,
дори при мисълта за теб...
И твоята вълшебна
светлина.
Застанала на прага на смъртта.
И върнала звездите във очите ми
със думата наречена Любов
наистина необяснима...

2017